Обявяването на 12 имена от правителството на талибаните, които превзеха за по-малко от две седмици цял Афганистан, е обект на внимание както от суперсилите САЩ, Китай и Русия и Европейски съюз, така и от всички съседни държави в Средна Азия.
Всички, с нюанси, изразиха скептицизъм по отношение на новите лица, които ще управляват „гробницата на империите“. Въпросът не е в самите персони, а най-вече в очакваните последици от появата на…..ислямистка етатистка конструкция в Средна Азия.
Сякаш медиите обърнаха по-малко внимание на първото публично изявление на лидера на талибаните молла Хибатула Акхунзаде. Той декларира, че „Афганистан ще се съобрази изцяло с международните ангажименти на страната /т.е. иска да бъде правоприемник на Ислямска република Афганистан/….но единствено, ако те са в унисон с шариата.“
Имената на ключовите министри подсказват, че става въпрос за пуштунски кадрови монолит, с изключение на включването на един узбек и един таджик.
Така например заедно с премиера молла Мохамед Акхунз /от пуштунското племе бабер и чието име се свързва с разрушаването на статуите на Буда през 2001 г./ и вицепремиера молла Абдул Гани Барадар /от пуштунското племе бубалзай, съратник и зет на създателя на движението молла Мохамед Омар/ изпъква и името на молла Абдел Салем Ханафи.
Последният е вторият вицепремиер, който е узбек. Той е бивш зам.-министър на образованието и един от най-авторитетните улеми в талибанското движение. Видно е, че неговата личност ще е насочена към привличането към ислямския начин на живот на афганистанските узбеки /около 9%/, но и на онези сънародници, които живеят в самия Узбекистан.
Той е пълен антипод на узбека, генерал Абдул Рашид Достум, за който талибаните отбелязват, че е „комунист и атеист“, тъй като достатъчно продължително време се е сражавал със Съветската армия срещу талибаните. Дълги години въпросният военен, живеещ в невероятен разкош, беше неформалния представител на афганистанските узбеки, оставайки на поста вицепрезидент цели шест години.
Подобна пивотираща роля, но по отношение на таджиките, е предоставена на Кари Фасих. Той, заедно с молла Якуб /син на създателя на движението молла Омар/ поема министерството на отбраната.
Фасих е пълен антипод на „бунтовника“-таджик Ахмед Масуд, син на Ахмад шах Масуд, който все още не е сложил оръжие в провинция Панджир. Таджиките в страната са около 27% и се славят като добри воини, но и отлични мулета на наркотици към държавата-майка, съседен Таджикистан.
Вътрешният министър Суруджадин Хакани /пуштун от племето зардан/ и външният министър Емир хан Мутаки /пуштун от Хелман/ също привличат внимание. Четирима от всички излъчени министри са били затворници в Гуантанамо, а за двама от тях американското Министерство на финансите все още се дава награда за предоставяне на информация за местонахождението им.
Заедно със Суруджадин в правителството има още трима членове на рода Хакани, който е в основата на мрежата Хакани, обявена от САЩ за терористична организация.
Видно е, че така съставено талибанското правителство е насочило своя поглед на север, с пълно игнориране на хазарското /шиитското/ малцинство в страната. Те са около 9%.
Определено бъдещата държава /не е ясно дали ще се казва Ислямско емирство Афганистан, както беше през периода 1996-2001 или Ислямска държава Афганистан, както изтече непотвърдена информация/ ще представлява силно предизвикателство за съседите. Всички те изповядват ислямската религия /за Китай се има предвид пограничната провинция Синджан, населена с иредентистки настроеното спрямо Пекин ислямско уйгурско малцинство/.
За Узбекистан, в който ислямизмът е традиционно силен и за Таджикистан талибанската етатистка конструкция представлява силна опасност за националната сигурност. Не става въпрос за изпращане на терористи, а за емисари, специалисти по прозелитиране.
До поемането на новия пост вече споменатият външен министър Емир хан Мутаки е завеждал Комисията за проповед и насочване към шурата на талибаните, Консултативния съвет. Не е ясно доколко държавническият модел, базиран на шариата може да привлече последователи в тези страни. Ако обаче това стане, процесът със сигурност ще се пренесе и върху субектите на Руската федерация, изповядващи ислямска религия в същия сунитско-ханафитски вариант.
За Китай изводите са сходни. Моделът, базиран на шариата не може да не стимулира антиправителствени процеси в размирната провинция Синджан. Уйгурите вече са част от световното джихадистко движение, създавайки терористична Туркестанска ислямска партия, с важно и трайно присъствие в провинция Идлиб, Сирия.
Прави впечатление засиленият интерес на талибаните към Китай, възприемайки го като потенциален основен инвеститор. Не е ясно докъде ще достигне флиртът на ислямистите с Пекин, на фона на неофициалната информация, че новото правителство в Кабул има намерение да предаде военната база Баграм на китайската армия.
Специалисти припомнят експертното мнение на бившия ръководител на специалните части на САЩ в Афганистан Грийн Бирин през май т.г, че „не е обосновано да се напусне единствената ВВС база в света в държава, която е съседна на Китай, разположена е в близост до южните граници на Русия, в близост е до източната граница на Иран и в същото време е в съседство и с ядрен Пакистан“.
Въпреки отричането на информацията от официален Пекин анализатори предполагат, че вероятните значими китайски инвестиции няма как да не бъдат придружени от китайски военни части. Обикновено такава е практиката на стратезите в Пекин по отношение на региона на Близкия Изток. Така вече стана в Иран, където Китай има намерение да инвестира 400 млрд. долара и да го превърне в активна част от инициативата „един пояс, един път“.
Институционализирането на пуштуно-сунитската държава в съседен Афганистан ще има също така и в съседен Иран. Силните критики на външния министър Хосеин Амир Абдолахиан към талибанското правителство подсказва, че се оформя реално състезание между два типа ислямска теократична държава.
Първата е шиитско-джафаритската в Ислямска република Иран, базирана върху теорията уилят ал факих, попечителство на юриста-богослов, а втората – сунитската, базирана на ислямския мистицизъм и пуштунския трибализъм, Ислямското емирство в Афганистан.
Управленческите парадигми са сходни, но в идеологически и в ретроспективен план се намират в силна конкуренция и религиозна нетърпимост. Сякаш съдбата /или някой друг, много по-видим и по-предвидим фактор/ поставя начело в двете страни лидери със сходен профил. Иранският рахбар, Върховен лидер има сходни функции с тези на талибанския емир ал мооминин, повелител на правоверните.
През 2016 г. американски дрон убива вторият лидер на талибаните молла Иктар Мансур в Пакистан, въпреки че от 2015 г. американският контингент не води преки бойни действия срещу талибаните. Това е предоставено на Афганистанската национална армия. По този начин се създават условия лидерът-войн да бъде заместен с лидер юрист-богослов, какъвто е настоящият, а именно молла Хатибула Акхунзаде.
По време на управлението на талибаните 1996-2001 последният е бил ръководител на съдебната власт. Сега, се предполага, че ще бъде пазител на „шариата в Афганистан и ръководител на чистия /сунитски/ ислям/“. Ако шиитите в Афганистан са 9%, то сунитите в Иран са около 8%. Значима част от тях са белуджи. Те представляват между 1,5 и 2 милиона ирански граждани. Те ще бъдат принудени да фиксират поглед върху сунитската теокрация, а не върху репресивната за тях шиитска такава.
През 1916 г. изгрява звездата на бившия прокурор Ибрахим Раиси в иранската вътрешна политика. Преди това, през 1988 г. той е обвинен, че участва в издаването на 30 000 смъртни присъди на ирански опозиционери. През 2017 г. иранският улем е победен от Хасан Рохани на президентските избори. През 2019 г. Раиси поема поста на ръководител на съдебната власт, посочен от настоящия Духовен ръководител аятолах Али Хаменей. През 2021 г. този юрист-богослов става президент на Ислямска република Иран.
Перспективата е обаче след кончината на 83-годишния Хаменей 61-годишният Раиси да стане Върховен лидер на шиитската теократична държава. Ако талибаните се задържат достатъчно дълго на власт, срещу Раиси ще се изправи Акхунзаде, силен идеологически конкурент, със сходна биография, но предлагащ антагонистичния управленчески модел.
Двама авторитетни улеми /аятолах – все още Раиси не е получил този висш духовен сан, завършил шиитската духовна семинария в Ком срещу молла, завършил едно от сунитските медресета в Куета, пакистански Белуджистан/, двама държавници /рахбар срещу емир ал мооминин/, две управленчески теории /уилаят ал факих срещу ислямско емирство, базирани върху шариата, но интерпретиран от конкурентите шиитска и сунитска версии/ ще се сблъскат. Дори официално да не бъде признато, няма как аспириращият за регионална роля и ядрено оръжие шиитски Иран да не насочи част от енергията си срещу сунитските си конкуренти.
Колизията между шиитската и сунитската теокрация ще е интересна не само в практически, но и в теоретичен план. За специалистите ще е важно да се направи сравнение между държавната структура и нормативната база на три съществуващи по настоящем ислямски теокрации, а именно Иран, Афганистан и ИДИЛ /халифатът през периода 2014 – 2017/.
В много голяма степен това щрихова и спомага за предвиждането на радикалния ислям, какъвто е подобен тип държавност.
Ефектът от появата на бъдещата талибанска държава ще се измерва с години. Не е ясно обаче дали материята няма да я победи. Очевидно назначеното правителство трябва да се справи с далеч по-злободневни проблеми като осигуряване на прехраната /отколкото възстановяването на моралната полиция/ на 34-милионното население на Афганистан, което 20 години живееше на кредит за сметка на международната общност и нейните институции.
