В текст със снимка на делегацията на палестинските радикали в Голяма джамия в Москва главният мюфтия на Русия Равил Гайнединев и посетителите засвидетелстваха взаимна солидарност.
Паралелно с това сирийски опозиционни източници информират, че Русия продължава изтеглянето на руски военни части от Сирия, оставяща позициите си на Хизбула и иранския Корпус на ислямските гвардейци, определени като терористични организации в САЩ и ЕС.
През 2022 г. руската дипломация показва, че играе с няколко карти в региона на Близкия Изток, контактувайки с всички основни играчи, премахвайки всякакви идеологически задръжки. С началото на руската агресия в Украйна напрежението в отношенията между Москва и Тел Авив постепенно ескалира.
То достигна своята кулминация в последните изявления на руския външен министър Сергей Лавров, в които той заяви, че „едни от най-лошите антисемити са евреи” и че „Хитлер има еврейска кръв“. Всичко това предизвика невероятен гняв в Израел. Не е ясно дали Путин се е извинил на премиера Нафтали Бенет, както се твърди от кабинета на израелския премиер.
На официалния сайт на руското президентство няма отбелязана подобна информация относно проведения телефонен разговор между двамата лидери. Кремъл дори отрече подобен факт, заявявайки, че Путин по време на контакта си с Бенет е изразил „интерес да продължи да развиване на отношенията и поддържане на контакти”, полезни и за двете ръководства. Ако все пак това е станало, то Кремъл едва ли би го заявил, тъй като би накърнило достойнството на ръководителя на руската външна политика.
Дали в съзнанието на Лавров в направените разсъждения за Хитлер и еврейството пред саудитската телевизия Ал Арабия не изплува инстинктивният за руската дипломация антисемитизъм, материализиран в скъсването на дипломатическите отношения през периода 1967-1991? Вероятно арабският събеседник накара подсъзнанието на Лавров да изстреля онези външнополитически принципи, които Москва продължава да таи в душата си, когато 24 години практически прилагаше по оста: „Израел-окупатор, арабите-жертва“.
МИД не само не направи крачка назад, но и откри „черна еврейска магия“ в един от щабовете на украинските минохвъргачи. Става въпрос за село Трехисбенка в т.нар. Луганска народна република. Пред РИА Новости културологът Екатерина Дайс успява „да разчете“ на стената на военна част A4472 “магически печат на тъмните сили, съчетаващ идеите за анархия, оръжие и фашистка символика”.
Сякаш през тези два месеца и половина /от началото на руската инвазия на 24 февруари/ се разви същата логика на двустранните отношения, които двете страни демонстрираха за много по-дълъг период от време, а именно от създаването на държавата Израел през 1948 година до момента на скъсването през 1967 г. на дипломатическите отношения.
В началото Нафтали Бенет играеше роля на пълноценен посредник, конкуриращ Реджеп Ердоган. Само за един месец /края на февруари до края март/ той проведе шест телефонни разговори с руския президент Владимир Путин. В началото на март дори посети Киев и Москва, но не успя да допринесе с нищо, което предопредели и прекъсването на активната комуникация с руския лидер. Позицията на Тел Авив остана балансирана.
От една страна, Израел бойкотира срещата в германската база Рамщайн, организирана от шефа на Пентагона Лойд Остин. Последната формира „коалиция на желаещите“ в подкрепа на Украйна. От друга страна, официален Тел Авив подкрепи резолюцията, гласувана в ОС на ООН за отстраняването на Русия от Съвета по правата на човека към световната организация. Сякаш клането в Буча преля чашата, която преобърна напълно двустранните отношения.
Обвиненията на външния министър Яир Лапид, че става въпрос за „военни престъпления срещу цивилното население“ и че „руското нахлуване в Украйна не може да бъде оправдано“, не остана незабелязано от руското външно министерство. На неговия сайт веднага беше напомнена за „незаконната израелска окупация на палестинските територии“ и за това, че „Газа бил превърнат в открит затвор“.
Така, за пръв път руският дипломатически тон рязко се изостри. Злощастните изявления на Лавров бяха определени в Израел като „фатална историческа грешка“, правейки алюзия към кризата в двустранните отношения след Седемдневната война и окупирането на Йерусалим.
МИД не остана длъжно и отвърна, че израелските изявления са „враждебни за историята“ и „разобличи“ подкрепата на Тел Авив за „неонацисткия режим в Киев“. Не закъсня и декларацията на добре познатата Мария Захарова, която обяви, че в редиците на екстремисткия батальон „Азов“ имало 3 000 израелски бойци. Тя логично не поясни, че става въпрос за украинци с израелски паспорт.
Самото израелско участие във войната се ограничаваше до изпращане на каски и бронежилетки, което на 20 април беше обявено от военния министър Бени Ганц. Запознати припомниха, че още в началото на войната Киев поиска от Тел Авив да му продаде известната високоефективна израелска ПВО-система „Железен купол“, което беше отказано.
Не е ясно дали е вярна информацията, че израелски лидери са обсъждали какви оръжия могат да бъдат изпратени на Украйна. В Москва считат, че ако това стане, ще е под американски и европейски натиск. При изпращане на израелско оръжие за Киев, отношенията между Израел и Русия ще навлязат в нова фаза на ескалацията.
Предвид всички тези предизвикателства възниква въпросът за бъдещето на отношенията и дали те ще се превърнат в ситуация, подобна на тази между Русия и „недружелюбните към нея страни“.
В този контекст Андрей Красов, заместник-председател на Комитета по отбрана в Държавната дума, смята, че настоящата криза в Украйна няма да засегне отношенията между Москва и Тел Авив.
Според него двете външни министерства са в състояние да идентифицират проблемни въпроси. Красов добави в изявления пред вестник “Известия”, че “координацията по темите Сирия и Иран няма да бъде засегната, защото отговаря на интересите на двете страни”.
Все пак въпросният руски политик призовава Израел да осъди „разрастването на неонацизма в Източна Европа“ и да заеме „по-твърда“ позиция. Анализатори са на мнение, че до където и да стигне ескалацията между Тел Авив и Москва двете държави няма да променят поведението си на терен в Сирия.
Както беше отбелязано, това обаче не попречи на Москва да приеме преждевременно делегация от ръководни кадри на Хамас една седмица преди предвиденото. Според източници от радикалното движение, обявено за терористично в САЩ и ЕС и определено като основен враг в Израел, делегацията включва членове на политбюро като Муса абу Марзук, Фатхи Хамад и Хусам Бадран, заедно с постоянния представител на радикалите в Москва.
Видно е, че подобна инициатива е предизвикателство пред Тел Авив, особено след като обсъжданите теми в руското МИД са „посегателствата на окупационните власти в ислямските и християнски светини“, „възможността за избухването на религиозна война в региона“, „възможността на Русия да окаже помощ на палестинската кауза, в това число и приютяването на палестино-палестински преговори“.
След срещата в руското външно министерство пред близкоизточни медии Абу Марзук детайлно обяснява, че „промяната на световния ред ще отслаби вражеския субект /държавата Израел-бел.авт./
Настоящата израелско-руска криза е по-скоро тест пред МИД. Става въпрос, доколко руската дипломация би реагирала емоционално и подсъзнателно, за да зачеркне инвестираното в двустранните отношения доверие след 1991 г.
Сякаш старата генерация дипломати все още не могат да приемат, че Израел е безвъзвратно част от западния свят и западната система за сигурност. Те си спомнят, че признанието на независимата израелска държава през 1948 г. от страната на Сталин става едва пет минути, след като е обявена декларацията на Давид Бен-Гурион.
След много кратко колебание, но все пак по-късно, това прави и Държавният департамент. В това се корени и разминаването на оценките на американската и съветско-руската дипломация за създаването и респективно поддържането на отношенията с държавата Израел.
Спорът е кой фактор натежава повече в процеса на изграждане на държавата Израел? Във визията на съветското външнополитическо ведомство надделява идеологическо-демографският компонент, който е заместен по-късно само от демографският такъв в руското МИД. Във визията на САЩ доминира и се налага безапелационно религиозният фактор.
Случаят с гореспоменатия коментар на Сергей Лавров подсказва двойнствената природа на събирателното „съветско-руска визия“ към еврейската държава. Руската империя е провеждала откровена антисемитска политика. Тя започва още в началото на 19-ти век /вероятно и по-рано/ и преминава през няколко вълни. Счита се, че първият т.нар. „погром“ става в Одеса. Той е осъществен от местни търговци-гърци.
Първата вълна е предимно стихийна и има доминиращо икономически причини. Местните богати хора са били недоволни от монополизирането на банките и пазарните тържища от местните евреи. Впоследствие царските власти възприемат настроението на източноправославното мнозинство и директно организират „погромите“ или пък си затварят очите пред тях.
През периода 1881-1914 над два милиона евреи емигрират, мнозинството в САЩ, а много по-малка част в Палестина. Създателят на т.нар. опортюнистичен ционизъм, роденият в Одеса през 1988 г., починал в Ню Йорк и погребан в Иерусалим Владимир Жаботински /дядото на Бенямин Нетаняху е негов секретар/ счита, че „причината за погромите е желанието на евреите да имат свой собствен начин на живот, най-вече в провинцията.
Те са били чужди на аспирациите на украинците за независимост и са предпочитали да живеят в многонационална руска държава.“ Преследвани от бялата армия, евреите силно подкрепят болшевишката революция. Болшевиките предприемат коренно противоположна политика спрямо евреите.
През март 1919 г. Ленин се опитва да обясни антисемитизма с марксистки аргументи и да му се противопостави. Благодарение на присъствието на множество евреи в редовете на ръководството на болшевишката партия, както и в редиците на червения генералитет се появява и теорията за юдео-билшевизма. В ислямския свят редица експерти са на мнение, че болшевишката революция е „преврат на юдаизма срещу източното православие“.
Те правят аналогия с Френската революция, именно “преврат на юдаизма срещу католицизма”. Интересното е, че един от поддръжниците на Ленин е роденият в Украйна лидер на работническото ционистко движение Бер Борохов /1981-1917/. Последният се обявява за създаването на еврейска работническа държава в Палестина.
Задграничната проекция на руския работнически ционизъм в Израел ражда две основни политически партии лявата Мапам /Мерец/ и немарксистката партия на Бен Гурион Мапай, предшественичката на израелската Партия на труда. Следвайки принципа на пролетарския интернационализъм и класовата борба през периода 1917-1920 г. Ленин изпраща евреи с руски имена да създадат компартии в региона на Близкия Изток – Сирия, Ливан и Ирак.
През 1928 г. вечният опонент на Русия британската империя му се противопоставя, прилагайки принципа на партийна мобилизация на религиозен принцип. Лондон създава Мюсюлманските братя в Египет върху организационната логика на масоните. Партийните клетки на ислямистката партия, а именно „семействата“ наподобяват тези на „ложите“.
Сталин продължава политиката на Ленин, но открехва вратата на съмнението по отношение на състоятелността на понятието „еврейска нация“. Като комисар по националностите в СССР, той отбелязва, че „няма жива и активна еврейска нация, а нещо мистично, неразбираемо и свръхестествено“.
Все пак той се опитва да възпроизведе свое виждане за еврейска държавност. През 1928 г. Сталин материализира прототип на еврейска социалистическа държава като формира Еврейската автономна област с център град Биробиджан в Далечния Изток. Според инструкциите в нея населението говори идиш, тъй като еврит е обявен за “реакционен” и използва „социалистическа пролетарска литература и изкуства“ вместо юдаизма.
Базирайки се на принципа на пролетарския интернационализъм Сталин счита, че държавата Израел ще бъде бастион на комунизма в Близкия Изток. Нещо повече, вероятно позитивното му мнение за новата държава се основава и на факта, че всички дейци на държавата Израел произхождат от Източна Европа и по-специално от територии на бившата руска империя.
Пречупването на идеологическите химери по отношение на Израел вероятно става по време на управлението на третия израелски министър-председател, роденият в Оратов, Киевска губерния – Леви Ешкол /1963-1969/. Последният става първият израелски премиер получил покана и посетил през май 1964 г. САЩ. По време на Шестдневната война през 1967 г. Москва вижда, че Израел окончателно и безвъзвратно е попаднал в системата за национална сигурност на САЩ, нанасяйки, с помощта на Вашингтон, безапелационен разгром на арабите.
Вероятно друга причина за скъсването на дипломатическите отношения със СССР същата година е, че Ешкол активно работи да премахне забраната съветски евреи да емигрират в Израел. По това време МИД вече е убедено, че не съветските евреи влияят върху израелските, а точно обратното. Идеологическият трансфер става в нежелана за Москва посока.
Отношенията между САЩ и Израел са исторически и съществуват много преди създаването на самите държави. Тяхната спойка е общата религия, която с течение на времето приема своята специфична кохерентна форма – християнския ционизъм. Исторически, ционизмът е християнски феномен много преди да е бил еврейски. Сам по себе си, неговият идеен генезис се появява във вижданията на англиканските евангелисти.
Те са първите, които налагат вярването, че са втория избран народ. Причина за това е твърдото убеждение, че съдбата им е свързана с тази на еврейския народ. За тях завръщането на Христос няма да настъпи, докато евреите не се съберат в Палестина. За да ускорят края на времето, те трябва да създадат отново държава за евреите и да не се страхуват да провокират апокалиптични катаклизми. Първият държавен глава, който замисля през XVII век да направи страната си еврейска държава, е британският пуритан и лорд-протектор Оливър Кромуел /1599-1658/.
Последният изиграва голяма роля при създаването на изключително мъдрата за Англия колониална политика. Всъщност той успява да пренасочи погледа на властта в Лондон към два региона в света, които в XX-ти и XXI-ви век, се превръщат едни от центровете на световната и регионалната политика. Първата е Америка, а втората е древната земя на Палестина. Подбудите са различни, но в тях силно се приплитат особеностите на англиканския евангелизъм и ожесточената борбата за власт вътре в самата страна.
Така двете бивши колонии на Англия зачеват от един и същ баща – Оливър Кромуел, подплатявайки връзката си с монолитната много специфична религиозна сплав – евангелисткия ционизъм. Така, много преди Москва, било то съветска или руска да изпрати своите идеологически пропагандатори или прогонени от царската авторитарна власт евреи в Палестина, Кромуел е проводил своите пуритани в Северна Америка, носещи в сърцето си представите си за бъдещата свещена държава Израел.
Религията надделява над субективния или идеологическия фактор, тъй като Йерусалим е родината на световните религии. Всичко останало е второстепенно. Така тези приблизително два милиона рускоговорящи израелски граждани, предимно секуларни по своите убеждения, е твърде трудно да надделеят над онези евреи, които имат библейски представи за държавата.
През 2022 г. руската дипломация си е направила изводите от грешката от съветско време. Отвореният контакт, дори по време на криза, е инструмент за влияние, който винаги може да се използва.
