Тукидит, често наричан бащата на историята определя като основна причина за Пелопонеската война – най-големият конфликт в античния гръцки свят, съпротивата на доминантната Спарта срещу възхода на Атина.

Много съвременни геополитически анализатори твърдят, че светът се намира в нов Тукодитов капан. За Америка е трудно както да приеме, така и да възпре възхода на Китай.

Често като пример за Тукидитов капан се посочва невъзможността преди повече от век доминантната Великобритания да приеме или да възпре възхода на Германия и това довежда до две световни войни.

Щом чуят подобни сравнения, китайците бързат да отбележат, че те не са като германците от началото на 20 век. И това почти сигурно е така. Но днешният Тукидитов капан e много по-сложен от този в началото на 20 век.

Тогава имаме възхода на две нови велики сили – Германия и САЩ. В тази ситуация Британия предпочита по мирен път да предаде статута на суперсила на Америка, която ѝ е близка по език и култура, само и само да не допусне Германия да овладее империя с континентални размери.

Това решение между другото спасява Русия като териториален колос. Когато Съветският съюз се срина и Русия прие да изтегли своите иначе боеспособни армии от централна Европа, общата представа на Запад беше, че тя е осъзнала, че няма потенциал да бъде суперсила и ще потърси адаптация в Западния свят – горе долу така, както Великобритания възприе стратегия на адаптация в Американската империя.

Предполагаше се, че загрижена от възхода на Китай и уязвимостта на Сибир (където лежат несметни природни ресурси), Москва ще приеме интеграцията на Балтийските страни, Украйна и Грузия в ЕС и НАТО, като самата тя се утвърди като партньор на тези организации и така макар и частично ще се интегрира в Западния свят.

Това обаче не се случи. Както заради убеждението на руснаците, че са най-великата нация на света, така и заради небезоснователните притеснения, че европеизацията на Украйна и Грузия ще даде мощен тласък на други сепаратистки движения в самата Русия.

Путин често повтаря, че признавал правото на всяка независима държава да определи в кои международни организации да членува, но… – и той натъртва на това „но”, само ако това не заплашвало сигурността на други страни. А той „знае”, че евроинтеграцията на Украйна и Грузия сама по себе си заплашва целостта на Русия, независимо дали Киев и Брюксел имат подобни намерения или не.

Освен това Путин, а и много други руснаци разглеждат съвременните граници на Русия като фундаментално нелегитимни. На много места те са начертани от съветски лидери без да се вземе под внимание волята на местното население.

Аргументът, че подобни граници има навсякъде по света – особено в Африка, както наскоро подчерта кенийският представител в ООН Мартин Кимани, но и че всеки опит те да бъдат предначертани може само да отвори вратите на ада, сигурно се възприема от Путин и неговото обкръжение като обида.

Както добре знаем, Клио не е Темида. Историята е често несправедлива. Има много политически грешки, които не могат да се поправят. В края на 80-те Солженицин, все още живеещ в изгнание в САЩ отправи писмо до Конгреса на народните депутати, с което предложи създаването на „Руски съюз”, който да обхване Русия, Беларус и по-големите части от Украйна и Казахстан.

На останалите републики да бъде предложено да изберат дали искат да останат или напуснат съюза. Предложението тогава не бе взето на сериозно и шансовете за подобно решение се изпариха завинаги.

Още с идването си на власт Путин даде ясен знак, че не приема нито свеждането на Русия в „регионална” сила, нито увековечаването на постсъветските граници. Но тези знаци често биваха приемани от западните лидери като политическо празнословие.

На 24 февруари тази година Путин доказа, че е готов да подпали огромна война, да извърши чудовищни престъпления и дори да рискова собственото си оцеляване, само и само да не приеме нито посстсъветските граници и загубата на статут на суперсила.

Това решение ужаси Западния свят, но изглежда е зарадвало китайският лидер Си Дзинпин. За разлика от Путин, той „знае” че Русия няма потенциала да се завърне отново като суперсила, но войната може само да отслаби Запада и ще превърне Русия в китайски суровинен придатък.

И така в днешния Тукидитов капан имаме една суперсила – САЩ, която през последните две десетилетия често не успяваше да се справи с много предизвикателства.

Една възходяща сила в лицето на Китай, която поне засега се въздържа от агресивни действия извън своята територия. И една бивша суперсила, готова на всичко, за да се завърне в „голямата игра”, макар да няма потенциал за това Ситуацията става още по-сложна, когато се вземе предвид възхода на Индия като регионална сила.

Тя дори повече от Америка е притеснена от възхода на Китай, но засега отказва да се включи в западния лагер. Най-малкото защото се надява да включи Русия в коалиция възпираща китайската хегемония на Азиатския континент. Надява се и да изгради транспортен коридор, алтернативен на китайския „Един пояс, един път”, който я да свързва с Русия през Иран и Азербайджан.

И парадоксално, Делхи заедно с Пекин гласува „въздържал се” за резолюцията “Агресията срещу Украйна”, сурово осъждаща Русия в Общото събрание на ООН. Има ли мирен изход от сложния Тукидитов капан, в който светът очевидно е попаднал? Трудно е да се отговори.

Американският анализатор Джон Миършаймър често посочва, че Студената война е завършила без да се стигне до ядрена катастрофа, но ако трябва да я преиграем сто пъти, едва ли всеки път ядрената война ще бъде избегната. За да не се стигне до ядрена конфронтация днес, много лидери трябва да действат адекватно и никак не е сигурно дали те ще вземат правилните решения.

Едно от предусловията е Америка трайно да се откаже от иначе доста присъщия ѝ униталиризъм. В това отношение имаме основания за оптимизъм. За разлика от Доналд Тръмп, който демонстрираше презрение към НАТО и всички съюзи, с които страната му е обвързана, Джо Байдън, не спира да повтаря: „заедно със съюзниците си”, „след консултациите със съюзниците си” и т.н.

Можем да само да се надяваме, че тази тенденция ще остане трайна. Защото само ако се постигне интеграция на икономиките на страните от AUKUS (Австралия, Обединеното кралство и Съединените щати) с тези на ЕС, Канада и други, Китай няма скоро да се превърне в икономика номер едно в света. Траен мир между Русия и Запада ще има само ако Москва се откаже от фантазиите си да бъде суперсила. Засега това изглежда крайно невероятно.

Но едно дълбоко затъване във войната в Украйна и евентуално поражение може да доведе до смаяна на режима. Ако това се случи следващите управници вероятно ще потърсят пък към адаптация на Русия в новия свят, в който тя не е отделе „полюс”. Възможно е Япония и особено Индия да се ангажират с „удържане” на Китай, а не с опити за адаптация към потенциален свят, в който Пекин ще доминира Азия и големи части от света.

И разбира се, Китай може да запази курса на отказ от прекалено агресивна политика. Затъването на Русия в Украйна може да накара китайците да се откажат от всякакви планове за силово завземане на Тайван. Възможни са обаче и много алтернативни развития, които да доведат до ядрена катастрофа или до разпокъсване на Запада и до свят доминиран от Китай. В каква посока ще тръгне света зависи до голяма степен от това, което ще се случи в Украйна през следващите дни и седмици.


Николай Василев е роден през 1961 г. в София. През периода 1981 – 1991 г. живее като политически емигрант в Австралия. До 1996 г. е съветник към парламентарната група на Народен съюз в 37-то народно събрание, а през периода 1997 – 2002 г. експерт- съветник на Вицепрезидента на Република България.