Гръцкият премиер Константинос Мицотакис посети България едва седмица след като новото правителство в София положи клетва. Българският му колега Кирил Петков дори още не беше свикнал с новия дрескод, да не говорим за изработване на дипломатически усет или опит. Повече от очевидно е, че тази визита на най-високо равнище е резултат на натиск от трета страна, за да се появи силният човек в Атина толкова бързо в българския Министерски съвет. Какъв обаче е геополитическият залог за България?
Анализ на проф. Владимир Чуков
В историята на региона взаимоотношенията между политическите субекти на юг и на север от Босфора винаги са имали пряка връзка или са били в общи линии в своето развитие твърде сходни по характер. Вододелът е политиката, която те водят спрямо държавата, владееща този стратегически проток и респективно символизиращия го град, който е построен на него – Константинопол, Византион, Цариград и Истанбул.
Така е още от времето на Византия. В началото на 21-ви век сякаш невидима ръка е „издялкала“ регионална геополитическа конфигурация около Босфора, като конструиране на местни субекти, присъствие и амбиции на велики сили, в две паралелни картини. Първата е в своя европейски образ /Харвардско целуфанен/, а втората – в одиозен, пълен с видимо насилие близкоизточен образ.
В тази светлина главният редактор на вестника на управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието Ибрахим Карагюл отбелязва: „Те /САЩ-бел.авт./ построиха два военни бастиона на югоизточната и северозападната граница на Турция, за да ни ограничат и да стимулират второто падане на Османската империя.“ В своя поредица от статии този турски Дугин заявява: „Турция е част от средната зона, тази на империите. Тя не принадлежи нито към Стария Запад, нито към Новия Изток.“
Той сравнява концентрацията и постоянното разширяване на американските бази в региона /личен състав и бойна техника/, контролиран от кюрдската автономия в Североизточна Сирия с тези, изградени в Североизточна Гърция, около Александропулис. На двете места са инвестирани милиарди долари от американския военен бюджет, със съгласието на приемащите страни – Кюрдската автономия и Гърция.
В момента над силен натиск на Вашингтон и на Париж двете враждуващи кюрдски крила /това, представено от правителството в Ербил и това на кюрдската автономия в Сирия/ са заставени да преговарят. Първото, по-силното и близко до Анкара е приложило режим на избирателно пропускане между между двете части на Кюрдистан.
Това е инструментът хората на Месуд Барзани, които са приютили на своя територия една от най-големите американски бази в Близкия Изток, да наложат своите условия срещу силно антагонистичното спрямо Турция кюрдско управление в Сирия.
Последното е обвинено от Анкара, че е клон на терористичната ПКК. Засега няма видими резултати за постигане на кюрдско единение, но американско-френският натиск се засилва.
Видно е, че изграждането на т. нар. гръцка тръба /газовият интерконектор между Гърция и България/ е част от американската външна политика не само в региона. Някои националистическо настроени турски експерти считат, че той директно е насочен срещу ограничаването на „османските амбиции“ в Европа.
Въпросът остава обаче дискусионен, тъй като самите те признават, че другата му функция е да се противопостави на руското влияние в Европа, течащо по тръбите, пренасящи газа на „Газпром“. Паралелно с това в турската преса отбелязват, че около 63% от руската търговия минава през Средиземно море, т. е. през Босфора.
Схематично погледнато в Североизточна Гърция и изградените там девет бази САЩ са поставили основата на военния „тампон“, който е предназначен да затапи амбициите на Москва за подстъп на юг, към топлите морета – исконен принцип на руската външна политика.

ВВС-базите в България и Румъния, използвани от САЩ и другите партньори в НАТО и разположения там на ротационен принцип личен състав, е нищо повече от отдавна изградения блок за сигурност Атина-София-Букурещ.

На този фон:  Исторически преглед: Българи, македонци, руснаци, украинци

Всъщност неговите основи бяха положени още през 2010 г. от Израел и неговата авиация, когато настъпи разривът между Тел Авив и Анкара. В небето на балканските държави се провеждаха тренировките за нанасяне на удар срещу Иран.

Изявленията на Мицотакис пред медиите в София, които много по-обстойно бяха отразени от гръцките медии /съобщението на пресцентъра на българския МС беше безлично и заобикалящо очевидните разминавания на София и Атина/ приличаха на изявленията на Ербил при какви условия ще има нормализирането на пропусквателния режим между иракски и сирийски Кюрдистан.

На първо място, Мицотакис даде да се разбере, че досегашната политика на София спрямо Анкара в рамките на ЕС е неприемлива. Той акцентира върху задължителните позиции на двете страни, рамкирани от становище на ЕС по отношение на Турция. Това беше намек за българското вето /заедно с това на Унгария и Италия/ за предложените от Гърция и Франция през декември 2020 г. на срещата на Европейския съвет санкции срещу Турция.

Флиртът на дипломацията на правителството на Бойко Борисов винаги се е възприемал с недоверие и неодобрение в Атина.

Мълчаливият бойкот на предишния кабинет за полско-американската инициатива „Триморие“ /насочена предимно срещу Русия, но и срещу Турция, макар и в по-малка степен/ е още едно доказателство в това отношение. Всъщност тази отхвърлена от Борисов топка беше умело поета от Радев.

След краха на посещението му в Талин, Естония 2020 г. последният много добре усети, че това е гаранция за неговия успех на изборите през 2021 г. Така Радев спечели втория си мандат още през юли т. г. като конкретни лидери на обществено мнение в България вече престанаха да го наричат „слуга на Кремъл“, “човек на КГБ“ или „посочен от Решетников“. Тестът бе временно издържан. Сега на ход е създаването на „гръцката тръба“, която вече 10 години не става.

Срещата Мицотакис-Радев е вид изясняване на задълженията по този стратегически проект. Ако периодът „няколко месеца“, обещан за довършване, се превърне в „няколко години“, вероятно ще доведе до сериозни размествания в политическите конфигурации в София и Атина.

На второ място, Мицотакис отново излезе с едни гърди напред пред слабата и неубедителна българска позиция, отстоявана с години по отношение на Северна Македония. В конкретния казус Атина вече застъпва позицията на ЕС, но едва след като си реши проблема със съседите чрез подписването на Преспанското споразумение.

На този фон:  Скандал между Гърция и Турция за починали от студ мигранти на границата

По онова време България на Бойко Борисов все още гледаше на българо-македонските отношения през призмата на неговите коалиционни партньори. Утопията „че отношенията ни с Македония са най-романтичната част от историята на България“ поставени в съвременни регионални измерения претърпя пълен крах.

Подобни тези вършеха добра вътрешнополитическа работа на партии от т. нар. патриотичен сектор. Последните показаха, че външната ни политика продължава да е интровертна и че дипломацията не е за хора, които през живота си не са прочели една книга на чужд език.

Макар и историци, тези политици не са в състояние да си направят правилни изводи от причините за дипломатическите неуспехи на България от миналия век. „Инстинктивният национализъм“ винаги те довежда до съюзяване със слабия и губещ външен фактор, за разлика от „просветения“, който те зарежда с вътрешнополитическа енергия, но те отвежда до печелившата страна.

В конкретния случай българската дипломация, очевидно напълно контролирана от Радев трябва ясно да си даде сметка, че България е част от пъзела Албания-Северна Македония-България. Факторите, стоящи зад кандидатурите на двете съседни държави за ЕС обаче са различни. Моторът за присъединяването на двете държави към ЕС е Албания.

Зад нея стои американският гарант. Ясно е, че обществото на тази държава е много далеч от покриването на европейските критерии за вътрешен ред и правосъдие. Не става въпрос само за специфична социална структура /с ирония някои европейски експерти твърдят, че всъщност двете партии в Албания са обществен израз на двете племена в страната/.

Вкоренените аграрни взаимоотношения се превръщат в императивни семейно-кланови структури, които от своя страна са основата на известната из цяла Европа албанска мафия. Тирана използва външната си политика, за да придобие силно оръжие в намеренията си за интеграция в международната общност. Албания се превърна в „държава-депо“, особено ценна, тъй като е на европейска територия.

Великолепен ход на местната дипломация бе даването през 2016 г. на седалище на най-силната иранска опозиционна групировка Муджахидин халк в Тирана, а после преместени в Дурас. Операцията беше съгласувана между Вашингтон и Париж, където до 2003 г. се позиционираше семейство Раджави – ръководството на иранските опозиционери.

До тази година нейните членове метяха улиците на Париж, тъй като нямаше французи желаещи тази работа. Тръгвайки от Тирана, настоящият лидер на смъртните врагове на иранските аятоласи Мириам Раджави пристигаше в Афганистан, по-конкретно до границата с Иран.

Идеята бе да огледа възможността нейни последователи по-активно да използват пограничните райони между двете страни за по-активна борба срещу теократичния режим.

Това качество на „депо“ за нежелани от големите държави човешки елементи натрупа още дивиденти за Тирана. През 2019 г. беше осъществен огромен натиск върху нея за приемането на пленените френски джихадисти в Сирия, които бяха пазени от кюрдите /лагера ал Хаул/ и създаващи огромни проблеми на тамошния американския контингент.

На този фон:  Защо Турция възрази на речта на Зеленски пред гръцкия парламент

Идеята беше те да бъдат съдени в Европа /Албания, където няма смъртно наказание/, а не в Ирак. В арабската страна, в която се прилага шариата, петима французи от ИДИЛ, предадени от сирийските кюрди на иракските власти, веднага бяха осъдени на смърт и разстреляни. Това разтресе френските правозащитни кръгове и респективно обществено мнение, което не одобри тези действия на правителството.

По време на хаотичната евакуация на афганистанците, сътрудничели на САЩ от летище Кабул през август 2021 г. една от големите междинни спирки беше отново Тирана. Всички тези стъпки на албанската държава подписаха чек с международно покритие, което се изрази в широко отворени врати за членство в НАТО и ЕС.

В тези процеси Северна Македония е пришита към Албания. Доказателство е, че двете държави бяха разделени по пътя за присъединяване към НАТО. Първата се присъедини през 2019, а втората – през 2020 г. Пътят към ЕС е обаче много по-сложен, не само заради различните критерии.

Принципно в региона плановикът в Брюксел, прилага териториалния принцип за разширяването /а не критериите за готовността на самата държава/. Такъв случай беше приемането едновременно на България и Румъния. Хърватия, приета самостоятелно, /всъщност забавена от последствията от войните в Югославия/, е друг случай.

Нека си припомним речта в първите дни на януари 2007 г. в НДК на тогавашния председател на ЕК Жозе Барозу. Приветствайки нашата страна с присъединяването, той говори за Римската империя и за провинциите Тракия и Дакия. Вероятно сега плановете са да се приемат провинциите Македония и Илирия.

Големият въпрос в създалия се пъзел е кой ще отстъпи пръв – Вашингтон /гарант/, Брюксел /плановик/ или София /отбраняващ се/.

Връщайки се на речта на Мицотакис в София по казуса за присъединяването на Северна Македония в ЕС, той прилага именно подхода на брюкселския плановик. Само по себе си това е в противоречие с българската позиция.

Той обаче хитро си остави отворена вратата към София. Мицотакис заяви, че Атина е за присъединяването на Албания и Северна Македония, но само ако те покрият критериите, в това число и принципите на добросъседство.

Гръцкият премиер показа дипломацията като практически инструмент в отдавна прилаганата в неговата страна /някога също империя/ наука прогностика. Нещо повече, за пореден път Атина доказа, че умее да създава лобита в центровете на висшата власт.

Водейки преговори с държави като България, нейните представители успешно жонглират с външнополитическото си влияние – микс между староизграденото лоби в САЩ и новосъздаденото такова в Брюксел. По този начин те подредиха в една линия целите и действията на Вашингтон, Париж и Атина.

Засега не е ясно къде ще застане София. Радев, дълго време елиминиран от Борисов като реалния конструктор на външната политика на България, трябва да натрупа опит. На този етап за Петков не говорим.

Продължи да четеш