След няколко дни на процедурни хватки и тупкане на топката, последвани от оставката на председателя на долната камара на пакистанския парламент, опозиционните сили в Пакистан успяха да се обединят и да свалят от власт премиера Имран Хан чрез вот на недоверие. Специален анализ на Генади Петров.

В страна, в която никой министър-председател не е довършвал мандата си от основаването на държавата през 1947 г. насам, това не би следвало да е новина при първи прочит на събитията, макар Хан да е първият свален чрез вот на недоверие.

Внимателният и задълбочен преглед показва обратното обаче, не само поради антисистемния  политически характер и имидж на Хан, изграждан с десетилетия, но и поради факта, че за пореден път бе доказана емпирично и нагледно неустойчивостта на т.нар. процес на nation building в тази волатилна, търсеща хомогенен образ и геостратегическо позициониране държава.

Проблемът на Пакистан и нейната повече от нестабилна политика не се корени в личността на един или друг премиер, а във функционалното неприлагане на основни политико-икономически постулати, които биха я направили предвидим,  развиващ се партньор и геополитическа сила.

Пакистан е важна страна, не само поради своето 220 милионно население, ядрения си потенциал, управляван от военни с диспропорционално политическо влияние и, разбира се, поради екстремистките си елементи с голям деструктивен потенциал, в т.ч. задграничен.

Важна е и по линия на икономическия си и геостратегически капацитет, които един ден би могла да управлява в своя полза, но десетилетия наред не успява.  По мое мнение е ключова за примера, който задава в международната динамика – за неуспеха, засега, който националистични регионални сили демонстрират като противовес на световния либерализъм в тази част на света.

Но и ситуацията е патова, защото самият либерализъм просто не работи в тази част на света, като Афганистан беше азбучен пример в това отношение.

Консервативният плейбой премиер

Спомням си с интерес преди години, когато група пакистански и индийски колеги разпалено говориха за Имран Хан. Единият от тях беше сред координаторите на партията му (PTI – пакистанско движение за справедливост) в размирния Кашмир – най-милитаризираната зона в света и несъмнено най-големият източник на конфесионално напрежение в северозападната част на индийския субконтинент, редом до операция „Синя звезда“ по времето на Индира Ганди, при която индийски военни щурмуват свещения за сикхите „Златен храм“ в Пенджаб преди близо 40 години.

Имран Хан пред Общото събрание на ООН. Снимка: United Nations

И ако силата на времето успява да излекува частично нанесените поражения върху етно-религиозния мир в Пенджаб при последния конфликт, то въпросът за Кашмир продължава да тлее с пълна сила и от двете страни на границата. Разбира се, това умело се използва и от двете държави.

Млади пакистанци от диаспората в Европа обожаваха Хан далеч преди да стане премиер и в негово лице виждаха край на корупцията и началото на една нова средна класа, независима от клановата клептокрация на династията Шариф, която твърде вероятно ще се върне на власт.

И това е разбираемо – Хан е харизматичен бивш световен шампион по крикет, със западно образование, състудент на убитата и не по-малко харизматична някога като премиер Беназир Бхуто, с известен сред хората някога западен начин на живот и публично изразявана десетилетия наред непоносимост към корупцията и неизбежно съпътстващата я бедност в родината му.

Имиджът на плейбой-политик бе внимателно заменен от образа на човек, който поне привидно е преоткрил консервативната си ислямска принадлежност.  Като повечето политици със статут на полубожество сред най-яростните му последователи, митът за Хан, бързо бе развенчан и то по ред причини, повечето от които – директно следствие на действията му.

Старите проблеми в новото време

За близо четирите си години като премиер Хан не успя да подчини на парламента службите за сигурност и военните, както предполага демократичното устройство, доколкото последно е изобщо приложимо в една теократична република.

В Пакистан тези структури винаги са били в основата на т.нар. „дълбока държава“ и никога не са изразявали колебание да организират преврат и свалят всяко правителство със своя визия за политика по афганистанския въпрос и подкрепа за талибаните в т.ч. и в самия Пакистан, както и по отношение на кашмирския конфликт като основна съставна част от по-широкото противопоставяне с Индия.

И макар историята да познава други държави, демонстрирали икономически прогрес под военна администрация, като Чили и Южна Корея, всяка със своите специфики, в Пакистан се наблюдаваше нещо уникално за държава от такъв мащаб – криза при геостратегическото позициониране.

Пакистан беше ръководен от де факто военна администрация до 2008 г., като преди и след този момент военните упражняваха власт по несвойствени направления – икономически, социални, външнополитически. Разбира се, това не е строго пакистанско явление, а по-скоро често срещано статукво в Югозападна Азия, но докато в други държави тези квазидържавни структури са строго подчинени на върховния си ръководител, който не заема широко изборна длъжност,  в Пакистан такъв възпиращ фактор няма и апаратът за сигурност упражнява реален контрол върху изпълнителната и законодателна власт.

Неяснота относно доколко цивилна е реалната власт в Пакистан намираше и изражение в международен план – съюзник или противник е Исламабад във войната срещу тероризма?

И докато с една ръка приемаше американска финансова помощ – директна и по линия на МВФ, с друга, ако не направляваше, то поне предпазваше терористични елементи – заплаха за американския контингент в Афганистан.

Самият Хан заяви, че падането му от власт е американско дело, а негови недоброжелатели го наричаха „Талибан Хан“ поради умерения му подход спрямо терористичната структура, вече официално управляваща Афганистан. Същевременно, докато разчиташе на Рияд и Абу Даби за грантове, заеми и инвестиции, а на Пекин също за заеми и инфраструктурни проекти по линия на „Един Пояс, Един Път“, Пакистан се опитваше да балансира като панислямски обединяващ фактор по иранско-саудитските прокси конфликти в Персийския залив, без разбира се, да критикува Пекин по уйгурския въпрос.

Като премиер Хан беше и един от ярките критици на ислямофобията като актуално явление.  Насред продължаващата украинска криза, Хан не се поколеба да се срещне лично с Путин с предложение за посредническа роля, и да активизира работата по проекти в енергийната и други сфери.

Тези явления представляват мултивекторен подход в пакистанската външна политика, който тя не може да си позволи, за разлика от Турция например,  защото макар и да има военния, демографския и териториален потенциал, на Пакистан липсва икономическия капацитет да бъде активен участник и катализатор на регионалните процеси, такъв какъвто е Индия.

Исламабад е обречен да действа реактивно, а глобални процеси като повишаване на цените на енергоресурсите, нарушаване на веригите за доставки, последствията от пандемията и продоволствената криза са в състояние да парализират цялата страна, каквито процеси в момента се наблюдават в Шри Ланка, апропо също дълбоко обвързана с китайската дългова дипломация.

Глобалните икономически сътресения просто затвърдиха политическата неспособност на официален Исламабад да се справя с вътрешните си проблеми, които преди всичко имат икономически и институционален характер, а Имран Хан е поредният, 29-ти,  пример за премиер, неспособен да ги адресира.

Световната Банка класифицира Пакистан като развиваща се страна с ниски доходи и с хронични проблеми в платежния баланс. Въпреки утроилият се от 2003 г. насам БВП, импортната зависимост на страната и масовото субсидиране на основни продукти, рефлектират върху валутата й, а външни инфлационни шокове я правят особено уязвима.

Страната не успя да се позиционира като световен икономически център по примера на Индия, нито като производствен хъб, по подобие на някогашния си де факто ексклав на изток, днес Бангладеш, въпреки стратегическите предпоставки за това – като добре развит производствено-логистичен център, този в Карачи, и млада работна сила.

Разбира се, налице бяха и утежняващи обстоятелства – войната в Афганистан и милионите бежанци, но най-вече корупцията и неестествения властови ресурс на апарата за сигурност.

Стратегическият проблем – 3-те „изма“

Световни имена на геостратегическата мисъл като Чомски, Познер, Давид Коен, Джон Меарсхаймер от години разглеждат неприложимостта на либералното устройство автоматично по целия свят, без оглед на националните специфики и геополитически реалности. Последният класифицира либералното политическо устройство като състоящо се от три компонента: безусловни права на индивида, прояви на толерантност към непреодолимите различия и държава, която налага, ако е необходимо и силово, съблюдаването на първите два компонента.

Меарсхаймер класифицира либералите в две големи групи – прогресивни, тоест изповядващи и изнасящи идеологията си отвъд границите на националната държава и modus vivendi либерали – такива, които не практикуват социално инженерство отвъд.

Последното, историята показва, сякаш е просто неприложимо в турбулентния регион на Югозападна Азия.  Нито един от трите съставни компонента не е налице в Ислямска република Пакистан, в която има множество фанатизирани елементи, потъпкващи правата на религиозни малцинства и жени.

Важно условие за спойката на либералната политическа матрица е социумът да приоритизира гарантирането на правата пред стабилността, а в Пакистан са налице дефицити и по двете направления.

Щом Ислямска република Пакистан не е и няма изгледи да може да бъде либерална демокрация, макар и със своите теократични специфики, към каквато се стремеше номинално Хан,  пред нея стои изборът или да втвърди националистичното си и най-лесно възприемчиво сред населението ядро, или да признае геополитическите реалности и да поеме по пътя на политическия реализъм, който за Пакистан предполага трайно обвързване икономически и военно с Китай, като отправна точка за социално-икономическо развитие.

Ядреният потенциал на държавата, без да е налице икономически и политически паритет с Индия, е важен за запазване на баланса на силите, но сам по себе си е недостатъчен да проектира необходимото влияние и трайно стратегическо сдържане. Трите военни конфликта по кашмирския въпрос и периодичната ескалация на конфронтацията в пограничните региони го потвърждават.

За Пакистан остава и опцията на продължаващия национализъм за вътрешна употреба, докато управляващите елити консумират обществен ресурс и задълбочават кризата.

Тук отново същественият проблем е, че страната няма икономическия капацитет да следва подобна външна и вътрешна политика, без да жертва развитието си. Не така звучаха обещанията на Хан при избирането му през 2018 г., когато обещаваше, че ще съгради правова ислямска социална държава, на база принципите на основателя на републиката Мохамед Али Джина.

Ще отворя скоба, като кажа, че самият Джина в началото на политическата си кариера не е виждал смисъл в образуването на държави на индийския субконтинент на конфесионален принцип, защото не е вярвал, че ще се стигне до религиозно напрежение, като по-късно рязко променя възгледите си.

Хан имаше рядката възможност да обедини и промени страната, защото факторите затова бяха налице в началото на неговия мандат. Милитаризираща се и националистична Индия, която има и своите естествени съображения и проблеми, широка подкрепа сред населението и диаспората, особено активните млади,  обществено недоволство от масовата корупция.

Статуквото обаче, което завлече и неговите предшественици, се оказа твърде изкушаващо или твърде силно. Защото освен идеология, трябва да има и икономика.

Именно тук Хан се провали и това му коства поста. Икономически слаба страна не може да си позволи политическа еквидистанция, а предимството на Исламабад да говори и влияе на елементи, с които Вашингтон не иска официално, се оказа недостатъчно. Няма изгледи следващият премиер на Пакистан да се различава от своя предшественик, а призивът на Хан за масово излизане по улиците на неговите поддръжници, е просто поредният щрих в десетилетната картина на нестабилност в Пакистан.


Генади Петров е журналист на свободна практика, базиран в София с интерес към проблемите на развиващите се страни.
Продължи да четеш

Здравето на крал Салман – настъпи ли часът на властовия преход в най-големия световен производител на нефт?

Вчера световните агенции обявиха, че саудитската нефтодобивна компания „Арамко“ е станала най-богатата…