В статията „Z войната срещу Европа” посочих, че Европейският съюз е проект за континентална спасителна мрежа, замислен да обедини западноевропейските държави, които са изгубили своите задморски империи и вече не могат да оцеляват сами с източноевропейските страни някога подчинени на Османската, Австро-унгарската и Руската империи, които без евроинтеграция са обречени отново да попаднат под ботуша на източни тирани (теза лансирана от американския изследовател Тимъти Снайдър).

От тази гледна точка руската агресия срещу Украйна, чиято цел е да я върне в някакъв „руски свят”, е всъщност война на Москва срещу проекта за обединена Европа. Битката е на живот и смърт защото без Украйна, Европа няма да има стратегическата дълбочина, която да ѝ осигури трайна стабилност. Но, както отбелязва Збигнев Бжежински, без Украйна Русия не може да бъде значим играч на голямата шахматна дъска в Евразия.

Путин заложи на надеждата, че Европа все още не е достатъчно обединена, за да постави стратегическите си интереси над моментните икономически нужди и за да си запази вноса на горива и суровини ще преглътне възстановяването на СССР или на Руската империя под някаква форма.

Залагаше и на това, че САЩ са в процес на трайно обръщане на геополитическия си интерес към Далечния изток. Ако за Вашингтон най-важното е Пекин да бъде удържан, защо да не си затвори очите пред геополитическото завръщане на Русия в Централна Европа.

Това само би засилило американското влияние в Западна Европа и би направило възможно бъдещо сътрудничество между Русия и Америка в Азия. Путин даде да се разбере, че Русия е готова да жертва много, за да върне Украйна в своята сфера и очевидно се е надявал, че Байдън не е готов на жертви, за да стане Украйна част от обединена Европа.

Цяла една американска дипломатическа школа, олицетворена от Кисинджър и Миършаймър, настоява да бъде призната на Русия „сфера на влияние” в Източна Европа. Оказа се, че Путин сгреши не само по отношение на реакцията на Запада, но и за реакцията на Пекин, който не позволи да бъде вкаран в московския капан.

Само два месеца по-рано, нещата изглеждаха съвсем различно. Западните лидери бойкотираха откриването на зимната олимпиада в Пекин и Путин беше „звездният гост”, посрещнат с военни почести.

На този фон:  Putin ante portas!

Китай и Русия гордо обявиха, че няма тавани, граници или замразени сфери в техните отношения. Риториката силно наподобяваше тази на „Стоманения пакт”, сключен между фашистка Италия и нацистка Германия на 22 май 1939 г.

На хартия изглеждаше, че Русия и Китай формират трансконтинентален съюз, който ще доминира Евразия, с нейните огромни ресурси и предвид голямото китайско и руско проникване в Африка и в Близкия изток, на практика ще доминира целия свят.

Оставаше само Русия да върне властта си над Украйна и отново да доминира Източна Европа. Ако и когато това се случи, „морските демокрации” ще бъдат маргинализирани до Северна Америка, Западна Европа, Япония и Австралия.

А това би означавало те да са в периферията на световните дела. Основните решения ще се вземат в Москва и разбира се в Пекин. За много български путинисти тази перспектива изглеждаше предстояща в обозримо бъдеще.

Предполага се, че Путин е информирал китайския лидер Си за планираната „операция”, и че последният го е помолил да я отложи до след закриването на олимпийските игри на 20 февруари.

Забавянето, ако е имало такова, даде шанс на САЩ и съюзниците им да доставят достатъчно защитно оръжие на Украйна, за да може тя да отблъсне руския блицкриг и да не позволи на нашествениците да завладеят основните ѝ градове. Когато войната започна и особено когато блицкригът започна да се проваля, Китай не застана плътно зад своя съюзник в Москва.

Не подкрепи Русия при гласуването на резолюции в ООН, които осъждат руската агресия, а само се въздържа. Не наложи икономически санкции, но и не се впусна в активни действия за спасяването на руската икономика.

Най-тежкият удар, който Москва получи от Пекин беше изказването на китайския посланик в САЩ Чин Ганг, че червената линия на отношенията между Москва и Пекин си остава Хартата на ООН.

Казано по друг начин, Китай не признава нито анексията на Крим, нито „независимостта” на Донецк и Луганск. Китай може да е щастлив от това, че с агресията си Русия отклони вниманието на Запада от кризите около Тайван, Хонг Конг и в Южнокитайско море, но няма никакво желание да види един възстановен Съветски съюз.

На този фон:  Специален анализ: Руската стратегия и битката за Киев

Путин трябваше да е наясно с това. По-рано тази година руските войски, които нахлуха в Казахстан, за да предотвратят евентуална „цветна” революция, трябваше бързо да се изтеглят и със сигурност една от причините за това бе настояването на Китай. Колкото по-дълбоко Руската армия затъваше в Украйна, толкова по-ефимерно се оказваше приятелството на Москва и Пекин.

Когато Путин усети, че е използван и изоставен от Си, Лавров изигра единствения засега успешен дипломатически ход на Москва. Поиска и реално получи подкрепа от най-последователния съперник на Китай в Азия. Направи успешно посещение в Индия и последната започна да закупува огромни количества руски петрол. Лавров благодари на премиера Нарендра Моди за това, че страната му разглеждала ситуацията в нейната „цялост”.

Как стана така, че най-многолюдната демокрация в света застана зад московския тиранин? Отговорът е доста циничен. За разлика от мнозина на Запад, които бяха повярвали във възможността за вечно приятелство между Русия и Китай, в Делхи никой не си е правил подобни илюзии.

Там знаят, че Русия е единствената възможна противотежест, която да удържа Китай на континента. На китайския инфраструктурен мега роект „Един пояс, един път”, Индия се опитва да отговори с коридор север – юг от Русия през Азербайджан и Иран, който засега е само на чертежи. Има разбира се и други фактори.

Десетилетия наред Индия закупува съветско, а след това и руско въоръжение и то не може да бъде заменено. Вероятно Лавров се е опитал да обясни на Моди, че Украйна е нещо като руски Пакистан.

Отделянето на последния от Индийския радж, едновременно с обявяването на независимостта на страната, довежда до огромна „размяна на население”, до серия от войни и до ден днешен представлява най-значимата заплаха за индийската национална сигурност.

Подкрепата, която САЩ оказват на Исламабад по време на Студената война тласка Делхи близо до Москва и изглежда, че тези не стари връзки не могат да бъдат помрачени от ужасите в Украйна. Но като внимателен инвеститор, Индия не залага всичко на една карта. От години страната флиртува с идеите за неформален „съюз BRICS” (съкращение от първите букви на английски на Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка), чиято цел е да маргинализира Запада или най-малкото да ограничи неговата доминация.

На този фон:  Специален анализ: Украйна, Путин и Европа

В тази компания Индия от една страна споделя основната ѝ цел, но и се стреми да не допусне Китай да се превърне в неин безспорен лидер. От друга страна Индия участва, макар и не пълноценно, в неформалния „Четиристранен диалог за сигурност” (QUAD) между САЩ, Австралия, Япония и Индия, замислен като бъдещо тихоокеанско НАТО.

Целта на този неформален съюз безспорно е удържането на Китай, но това е по същество организация на Тихоокеанските „морски” демокрации и цялостното включване на Индия в проекта ще я направи маргинална на континента, а Делхи не желае това.

Така в Азия се разиграва сложна игра на силов покер, в която няма място за сантимент към жертвите в Украйна. В нея участват пълноценно и други азиатски играчи – Иран, Саудитска Арабия и разбира се Турция.

Нито една от тях няма особен интерес от безапелационна победа на Украйна и Европа, но последното, от което се нуждаят е триумф на Путин. Окуражени от успехите на украинците и други малки държави по руската периферия започнаха да събират кураж.

Грузия кандидатства за членство в ЕС и започна да прилага санкциите против Русия, а Азербайджан увеличи доставките на газ за Италия. Никой не може да предскаже как ще изглежда геополитическата карта не само на Европа, но и на Азия, когато приключи войната в Украйна. Но и на двата континента залозите са много високи.


Този коментар изразява личното мнение на автора. Николай Василев е роден през 1961 г. в София. През периода 1981 – 1991 г. живее като политически емигрант в Австралия. До 1996 г. е съветник към парламентарната група на Народен съюз в 37-то народно събрание, а през периода 1997 – 2002 г. експерт- съветник на Вицепрезидента на Република България.
Продължи да четеш