Историческата съпоставка между Русия и Украйна и между България и Северна Македония показва както определени прилики, така и фундаментални разлики. Въпреки че напоследък често това сравнение се появява в някои издания, според Николай Василев, то не е особено автентично.  
Предците на повечето днешни българи и македонци имат вековна „обща история” до сравнително скоро, докато съжителството на предците на мнозинството от днешните руснаци и украинци, датира от 17 век.
В първия случай имаме дивергенция, предизвикана от физическото разкъсване на един етнос, последствие от действията на външни сили, а във втория – частична конвергенция в резултат от наложено съжителство, последвана от дивергенция, достигнала до точка на кипене след 24 февруари 2022 г.
Общата история на предците на българите и македонците обхваща дълъг период – от 9-ти до 20 век. Това са епохите на Първото българско царство, на Тема България в Източната Римска империя, на Второто българско царство, на Османската империя, където нашите предци оцеляват като един етнос, на Възраждането – прехода от смътно етническо българско самосъзнание към модерно такова, на Българската екзархия, която е културнопросветна автономия на българския народ, както и на войните от 1912-18 г.
През средните векове и Възраждането земите на днешна Северна Македония изиграват важна роля в българската история. Охридската книжовна школа, спонсорирана от българските владетели Борис и Симеон е една от най-значимите.
По време на Комитопулската династия столиците на България са разположени на територията на днешна Северна Македония. Там е центрирано и въстанието на Петър Делян, целящо възстановяването на българската държава. През 1257 г. болярският съвет избира скопския болярин Константин Тих за цар на българите.
Българското възраждане започва в Македония, а Скопие е първият град, който поисква отварянето на българско училище. Българи от Македония са в първите редици на борбата за Екзархията, а по-късно стават български офицери, генерали, писатели, професори и т.н.
През средните векове предците на днешните българи и македонци преживяват само кратки периоди на физическа раздяла и живот в различни геополитически контексти. Това са татарското нашествие, опустошило част от земите на днешна България за близо половин век и сръбското завладяване на Македония, продължило приблизително толкова, което е последвано от появата на местни феодални държавни формирувания, оглавени от потомци на сръбски династии.
Простолюдието там обаче продължава да се определя и да бъде определяно от властта като „бугари” – средновековен сърбизъм за българи. Тази кратка „различна история” не оставя трайни следи и след установяването на Османската империя следва период от пет века, през който нашите предци (в днешните България и Северна Македония) са определяни и са се определяли като „рая”, като „християни”, но и като българи, макар малко от тях да са запазили исторически спомен за българската държава.
През вековете на „общата история” се формира и българският език – който се различава фундаментално от останалите славянски езици със своята аналитичност. Първите опити да се пише на говорим български започват на базата на говорите в днешна Македония, но по-късно, в Цариград и Букурещ, е кодифицирана книжовна норма, базирана преди всичко на източните говори, която след много спорове е възприета почти от всички в Македония.
Физическото откъсване на македонските българи от общобългарската цялост започва през 1878 г. и за по-голямата част от земите на „географска” Македоия е завършено окончателно през 1918 г. Тогава то е възприето от предците на днешните македонци като ужасна трагедия.
„Отделната история” в някаква степен започва непосредствено след Берлинския конгрес, когато предците ни от двете страни на границата, по думите на Кръсте Мисирков, се оказват в различно и неравностойно положение. Това продължава в междувоенния период, когато Вардарска Македония е част от Кралство
Югославия, но и по време на Студената война, когато положението продължава да е неравностойно, но този път Македония е в привилегирована позиция защото е част от необвързана Югославия, докато България деградира зад Желязната завеса.
При демокрацията, геополитическото положение на двете страни отново се оказва различно като статутът на България отново се оказва по-привлекателен.
Страната започва своята евроинтеграция сравнително рано и успява да стане член на ЕС, докато Македония затъва в блатото на Западните Балкани и след дълга блокада от страна на Гърция, се оказва блокирана и от България.
Предците на повечето от днешните руснаци и украинци нямат подобна „обща история” през средните векове. Киев е основан през 5 -ти или 6 -ти век. Сред историците няма съгласие дали княз Кий, на когото е кръстен града, както и братята му Щек и Хорив и сестра им Либед са реални личности, а още по-малко какви точно са били те. Има славянски, ирански и дори български теории.
През 8 – 9-ти век градът попада в Хазарския каганат чиято религия е юдаизмът. В края на 9 век градът е завладян от викингите, които основават т.н. Киевска Рус, кръстена на името на вожда им Рюрик, наричан още Рюсик.
Тя приема християнството от Константинопол, а литургичния старославянски език и кирилицата от България. През следващия век властта и културата ѝ се разпростират над големи райони принадлежащи на днешните Украйна, Беларус и западната част от европейска Русия, включително района на Москва, който тогава е населен с племена говорещи на мериански език, който е от угро-финската група.
Той оцелява в някои села около Москва до 18 век. Определена мерианска идентичност съществува и до днес. Руската столица е основана през 1147 г. от Юрий Долгоруки, малко преди той да стане киевски княз.
Определена славянизация на мерианците започва още по времето на Киевска Рус, но районът не играе някаква особена роля в „общоруските” дела. И дума не може да става за контакти и взаимодействие, каквито е имало между земите на днешна България и днешна Северна Македония.
През 13 -ти век Киев и повечето земи на Рус са завладени от татарите. В най-западните части на покорената империя оцеляват княжествата Галич и Волиния. Горе-долу по същото време в най-северозападните земи, някога подвластни на Киев, възниква Московското княжество, което не поддържа връзка с княжествата в Галиция.
През 16 век последните стават част от Полско-литовската държава. Техните благородници обаче не са приети в шляхтата, а казаците отхвърлят опитите да бъдат закрепостени. Те оказват дълга съпротива, а на определени места постигат самоуправление.
За кратко Московското княжество е погълнато от Владимиро-Суздалското княжество, чийто владетел Александър Невски воюва с Тевтонските рицари и търси помирение с татарите, защото според него те искали само телата на неговия народ, докато „латините” искали душите им. Малко по-късно Московия се отделя и се превръща във васал на Ордата, статут, който тя успява да отхвърли след победата над хан Мамай през 1380 г.
Век по-късно Московия завладява Новгородската република. През 1611 г. Москва е завзета от поляците, но те са прогонени година по-късно, след което е интронирана династията на Романовите. Постепенно Московия приема името Русия и през 17 век овладява Киев. Но и след окончателната подялба на Полша през 1815 г. Галиция остава извън Руската империя.
За разлика от предците на днешните българи и македонци, които като се виждали в Цариград или Букурещ се припознавали като свои, предците на днешните руснаци и украинци усещали очевидна етническа и езикова разлика помежду си.
Малцина в Украйна разглеждали присъединяването си към Русия като обединение със свои. Но понеже и едните и другите понякога се определяли като руси, империята класифицирала московците като „великоруси”, а жителите на днешна Украйна като „малоруси” или „украинци” ( обитатели на покрайнините). Черноморското крайбрежие, отвоювано от Османската империя било заселено с всевъзможни поданици на империята и било наричано „Новорусия”.
През 19 век на територията на днешна Украйна едновременно протичат различни процеси. От една страна имаме „великоруска” колонизация и руска асимилация – най вече чрез възприемането на руския език първо от образованата класа, а по-късно и от простолюдието.
За разлика от българския език, който е маркер за етническа и по-късно национална принадлежност, възприемането на руския език подобно на английския, френския и други международни езици, не означава непременно отказ от украинска идентичност и рускоговорящите украинци продължават да се разграничават от руските колонисти.
Паралелно с това протича и процес на украинско възраждане, свързано с кодифицирането на украинския език. Неговите най-бележити представители са Тарас Шевченко, а по-късно Леся Украинка. В хаоса на руското поражение през Първата световна война Украйна обявява независимост, но така и не успява да установи пълен контрол над своята територия.
Една от причините „червените” да спечелят Гражданската война е, че „белите” се борят за „единна и неделима Русия”, а болшевиките обещават на Украйна статут равен на този на Русия в Съветския съюз – „грях”, който Путин не може да прости.
През съветския период двата процеса – на русификацията и на консолидацията на украинската идентичност продължават паралелно и довеждат до утвърждаването на украинска идентичност на по-голямата част от територията на страната, което обаче не изключва използването на руския език и общо взето липса на омраза към „великорусите”.
Определена неприязън към тях се запазва само в западните райони, които до 1914 г. са част от Австро-Унгария, а до 1939 г. са под полска власт. Там мнозинството продължава да говори на украински език.
Формирането, консолидацията и кризата на македонския национален идентитет е дълъг и сложен процес. Макар още през 19 век да е имало хора, които да са определяли себе си като македонци, но не българи, нищо наподобяващо българското или украинското възраждане не се забелязва.
Възрожденците в Македония отстояват българската идентичност на мнозинството от населението. Книжовният български е възприет от освободителната организация, която си поставя за цел съвместна автономия както на Македония, така и на Одринско.
В нея участват много българи от княжеството. Но в борбите за свобода името „Македония” придобива сакрален характер. Автономизмът не е само за камуфлаж. Той набира собствена инерция. Все пак по време на войните 1912-18 г. идеите за автономия са почти забравени.
Всички оцелели участници в Илинденското въстание подкрепят българската кауза, но всенародното усилие завършва с поражение. Десетки хиляди бягат в България и запазват своята българска идентичност.
В междувоенния период понятието „македонци” за „славянското население” е законно само в България, където функционират много македонски организации, борещи се за създаването на многонационална независима Македония – „Швейцария на Балканите”.
Но сред младите, отраснали в Югославия, които говорят у дома на местните диалекти, а са школувани изцяло на сръбски, идеята, че македонците не са нито сърби, нито българи придобива популярност.
Днес в Русия обвиняват украинците, че възраждат и реабилитират фашизма и нацизма. А в Северна Македония обвиняват България, че не се е разкаяла за своето „фашистко” минало.
Нещата и в двата случая са доста по-сложни. Една стереометрична фигура никога не може да бъде изобразена в двуизмерното пространство без изкривения. В Източна Европа прекалено дълго историографията разглеждаше Втората световна война все едно, че е започнала на 22 юни 1941 г. и е едноизмерен конфликт между „фашисти” – в чиито редове влизат всички сътрудничели по какъвто и да е начин с Хитлер и „антифашисти” – тези, които са се борели срещу тях.
Заклинанието гласи: „вечен позор за първите и вечна слава за вторите”! И вечен позор са всички, които се опитват да обективизират тази черно-бяла приказка! Само че обективизацията на историята е неизбежен процес и заклинанията няма как да не бъдат преодолени.
Разбира се основната причина за Втората световна война е опитът на Хитлер да изгради Райх с континентални размери и расова йерархия. Но има поне още два важни фактора, които мотивират действията на различните участници в конфликта.
Това са съпротивата срещу несправедливите договори, с които завършва Първата световна война и напълно оправдания страх от болшевизма.
Тъй като големите демокрации – Великобритания и Франция подкрепят кървавия режим на Кралство Югославия, а СССР подкрепя каузата на тези, които работят за утвърждаване на отделна от българската македонска идентичност, македонците, за които запазването на българската идентичност е ценност, не по своя вина нямат други съюзници освен италианските фашисти и по-късно нацистите.
България прави значими усилия да остане неутрална и независима, но когато става ясно, че и Югославия ще се присъедини към Пакта, скланя глава пред Хитлер. На 1-ви март 1941 г. никой не е можел да предугади преврата на генерал Симович и последвалата нацистка окупация на Югославия, която създава възможност за установяване на българска администрация в Македония.
Но се случва точно това. По-възрастните, които помнят българското управление от 1915-18 г. посрещат българските сили в окупираната от нацистите Македония с небивал ентусиазъм, но българските власти така и не намират общ език с поколението отраснало в Кралство Югославия.
Въпреки всичко съпротивата в Македония е безкрайно по-малка, отколкото тази в останалите части на Югославия. Както и броят на жертвите по време на войната. След войната обаче идеята, че македонците са част от българския народ е обявена за “фашистка” и всеки, който я е отстоявал (след Първата световна война) е обявен за „фашист”. За тези преди войните пък е казано, че са били македонци и българската им идентичност беше скрита или омаловажена.
Нещо подобно наблюдаваме и в Украйна. В Съветския съюз украинската идентичност не е преследвана, но колективизацията и политиката на „гладомор” довежда до небивала хуманитарна катастрофа. Отвъд границата, в Полша украинците водят борба за независимост с нисък интензитет и категорично не приемат съвременната полска държава за своя.
В тази ситуация и те не по своя вина нямат други съюзници освен нацистите. Когато обаче Хитлер напада СССР бързо става ясно, че той не е защитник на украинската кауза. Неговият план е да колонизира точно тези територии. Едва когато започват да губят войната, нацистите се обършат за помощ към украинските националисти.
Последните нямат особена възможност да спрат Съветската армия, но извършват етническо прочистване на поляците в западна Украйна. Някои от тях са антисемити. Но днес, в резултат на Путиновата агресия сме свидетели на побратимяване между украинци и поляци, като последните не обръщат внимание на реабилитацията на Стрпан Бандера – човек посветил живота си на война с тях.
Въпреки очевидните различия, в отношенията между България и Северна Македония и между Русия и Украйна има определени паралели.
Ако съветската идентичност беше преди всичко идеологическа индоктринация и по никакъв начин не изключваше украинска национална идентичност, то нещата не стоят така за съвременната „русиянска” идентичност, лансирана още от президента Елцин.
Не само всеки руснак, но и всеки чеченец, калмик, татарин и т.н. може едновременно с това да е и „русиян”. Не така стоят нещата с Украйна, защото тя е независима страна със свое голямо руско малцинство. И колкото повече Украйна отказваше да се интегрира в предложения от Москва „Руски свят”, толкова повече Русия не виждаше решение, освен да се опитва да обезсили украинската национална идентичност – обявявайки я за фалшива. Накрая Путин реши, че единственият начин да върне Украйна в „Руския свят” е чрез пълномащабна, опустошителна война.
София първа призна независимостта на Македония и ѝ оказа значителна помощ. Появата на тази нова държава значително подобри геополитическото положение на България. Но за съжаление не разбрахме корените на съвременния македонски идентитет и не успяхме да изградим сътрудничество с днешните македонци.
Това разбира се беше много трудна, но не нерешима задача.
Както видяхме до 1944 г. вече има утвърдена македонска идентичност, включително и сред немалка част от населението на България. Но под понятието „македонци” огромното мнозинство от тях разбират „част от българския народ”. В Югославия това разбиране към 1941 г. вече е доста разколебано, а след 1944 г. е почти изчезнало.
По това време Съветският съюз налага на България да предаде на Югославия „интелектуалната собственост” върху понятието македонци и под него да се разбира „един от югославските народи”. Разбира се последва период на масова пропаганда свързана с груби фалшификации на историята, но тази пропагандна кампания успява в Македония защото огромното мнозинство от хората съзнателно или подсъзнателно търсят основания да утвърдят своята македонска (в смисъл на небългарска) идентичност.
Несъгласните са жестоко репресирани, но те са малко на брой и нямат влияние в обществото.
Новата интерпретация за това какво е да си македонец е приета официално и в България през 1946 г., но тук тя не се възприема от повечето македонски българи и е изоставена през 1963 г. Само за една малка група това разбиране остава доминантно и до днес. Останалите, за няколко десетилетия не само остават българи, но и губят много от своя македонски партикуларизъм – доста силно изявен преди Втората световна война.
България не успя да се възползва от ветото наложено от Гърция, за да убеди колкото се може повече македонци, че тяхната македонска идентичност може да бъде защитена само с обективизирането на историята. Не намери „наратив”, който да не отрича българските корени на мнозинството македонци, но и да представя формирането на македонския идентитет като спасителна еволюция, довела в крайна сметка до независима Македония.
Вместо това България влезе в капана и прие, че ако си македонец, значи не си българин. От тук до твърдението, че македонската нация е „изкуствена”, създадена от Коминтерна остава само една крачка и българските политически и научни елити позволиха да бъдат представени като „негатори” на македонската нация и оприличени на руските отрицатели на украинската нация.
България загуби и симпатиите на много македонци, които осъзнават своите български (според разбирането на епохата) корени. Така влиянието на България там се ограничи до една наистина маргинална група от хора, които се определят като българи, но не македонци. Настояването те да бъдат вписани в Конституцията ще обрича влиянието на България там да остане незначително.
Така българската дипломация претърпя истинско поражение и съвсем естествено се оказа в пълна изолация в рамките на ЕС и НАТО. В Кремъл очакват точно това.
———————————————–
Този коментар изразява личното мнение на автора. Николай Василев е роден през 1961 г. в София. През периода 1981 – 1991 г. живее като политически емигрант в Австралия. До 1996 г. е съветник към парламентарната група на Народен съюз в 37-то народно събрание, а през периода 1997 – 2002 г. експерт- съветник на Вицепрезидента на Република България.
На този фон:  Битката за вярата: Македонския църковен въпрос между Московската и Вселенската патриаршии
Продължи да четеш

Специален анализ: Задава ли се балканска буря?

Кризата от лятото между Белград и Прищина показа, колко крехка е ситуацията…

Битката за вярата: Македонския църковен въпрос между Московската и Вселенската патриаршии

Русия не за първи път използва църковната тема, за да постига своите…