През август и септември в югозападната ни съседка Република Северна Македония се отбелязват две ключови годишнини – 20 години от 2001 г. от подписването на Охридския договор и 30 години от мирното отделяне на Македония от титова Югославия през 1991 година.
Две важни събития в най-новата история на независима Македония, които трасираха нейното развитие през този период. Всъщност от момента, в който Македония тръгна да напуска СФРЮ с референдума от 8 септември 1991 година, стана ясно че процесите няма да получат своя финален акорд на следващия ден.
Дипломатичния такт, изкован в югославските коридори на властта, дадоха възможност на първия президент на независима Македония – старият апартчик Киро Глигоров, иначе бивш министър и шеф на югославския парламент, да направи така че армията на Слободан Милошевич да се оттегли без да разпали междуетническото напрежение в югозападната ни съседка.
За Киро Глигоров може много да се говори и добро и лошо, но никой обаче не може да отрече направеното да запази етническия баланс в съседна Македония.
Рискът в тази посока беше много сериозен и точно заради това България побърза да признае независима Македония още на 15 януари 1992 година, въпреки несъгласието на външния министър на Германия Ханс-Дитрих Геншер.
София отвори пристанището си в Бургас след гръцкото ембарго, през което минаваха стоките за младата балканска държава, а в последствие президента Желев помогна при посещението на президента Борис Елцин в София, убеждавайки Русия да я признае под нейното име, въпреки нежеланието на външния министър Андрей Козирев.
Малцина сигурно са тези които си спомнят, че през 2001 година България подари свои танкове на македонската армия, а освен това участваше и в дипломатическите усилия да се постави точка на конфликта.
Въпреки , уклончивия въпрос на референдума за отделяне на Македония от СФРЮ, оставящ възможност тя да се върне в едно бъдещо формирование, даде възможност в крайна сметка „хитрата лисица“ Киро Глигоров успя да надхитри Слободан Милошевич, и нещата да не стигнат до конфликт, такива каквито в онзи момент Белград вече започваше да отваря със Словения , Хърватия, а в последствие и с Босна и Херцеговина.
Любопитна подробност е, че сред изтеглящите се югославски офицери от Скопие е и станалия печално известен с унищожаването на 8000 босненски мюсюлмани, Ратко Младич, които тогава е все още началник-отдел „Бойна подготовка“ в Трети военен окръг, обхващаш Македония.
Първите десет години от съществуването на независима Република Македония преминават през редица предизвикателства като гръцкото непризнаване на страната под конституционното й име, последвалото ембарго отразило се много сериозно на местната икономика, започналите първи етнически сблъсъци между македонци и албанци, опита за атентат срещу президента Глигоров, хуманитарна криза през 1999 година когато стотици косовски албанци бяха прогонени от режима на Милошевич, което доведе и до войната в Косово.
Целия този сбор от вътрешни и регионални обстоятелства доведоха до етническия конфликт от пролетта на 2001 година, и в последствие до Охридския мирен договор.
Днес все още няма отговор на въпроса какво предизвика конфликта от 2001 година, дали той е израз на естествените процеси, за които предупреждаваха независимите анализатори, че сблъсъка между двете доминиращи етнически общности е неизбежен, или че Белград е активирал своята мрежа от агенти, за да дестабилизира страната и да покаже колко проблематичен може да бъде албанския въпрос за стабилността на Балканите.
Доказателства за втората теза , доминират, особено когато станаха ясни връзките на редица от бившите командири на паравоенните от АНА и ОНА с югославското военно разузнаване, а старите зависимости станаха обществено достояние.
Този конфликт накара тогавашните управляващи от ВМРО-ДПМНЕ в лицето на премиера Любчо Георгиевски да започнат да разсъждават за подялбата на Република Македония, като решение на етническия конфликт.
Бъдещето на страната беше заложено на карта и Република Македония беше на път да бъде реално поделена. Али Ахмети, които тогава беше лидер на АНА, публично призна тези дни, че опцията за подялба е била на масата на преговорите.
“Най-сериозния проблем , които щеше да е трагичен както за местните албанци така и за македонците е подялбата на страната. Тогава преди 20 години и тази опция беше на масата на преговорите , и аз съм благодарен на НАТО, САЩ и ЕС, че заедно намерихме сили и подкрепа, да не се стигне до тази трагична възможност, която носеше непредвидими последици за нашите граждани.“
Но дори и 20 години по-късно Охридския договор не оставя равнодушни участниците в него, едни вече не са между живите като президента Борис Трайковски, местните албански лидери Имер Имери и Арбен Джафери , както и специалния пратеник на САЩ Джеймс Пардю, които беше бивш посланик на САЩ в България, а Любчо Георгиевски и Бранко Цървенковски макар и да са между живите, предпочетоха да не участват в отбелязването му.
Вън от всякакво съмнение, е че Охридския договор даде гаранции за правата на местните албанци и отвори пътя след 18 години съседна Македония да се присъедини към НАТО, като преди това подпише договорите със съседите си България и Гърция, което трасира пътя към приближаването към ЕС.
Знаково Али Ахмети, отправи ключовото послание за измерението на независимостта и за съюзническите отношения, като практически скъса с образа си от 2001 година :
„Ние сме член на НАТО , ние трябва да изтрием от главите ни класическата автономия или независимост. Няма класическа автономия или независимост когато влизаш в съюзнически и партньорски отношения с ЕС и трябва да възприемеш нормите и правилата на всички.“
Истината е , че Демократичния съюз за интеграция (BDI) на Али Ахмети , направи много значими стъпки през този период в посока към историческата й отговорност, която времето й даде , за да спомогне за преодоляването на предразсъдъците и наследството от конфликта от 2001 година.
Дали беше политическо намигване към премиера на Северна Македония, че ако тогава Заев е бил премиер нещата в Северна Македония е нямало да се развият така, предстои да видим.
Едно обаче е ясно, че стратегията на местните албанци в югозападната ни съседка е много различна и от нея думата подялба със сигурност явно е отпаднала.
Охридският рамков договор отдавна се е превърнал в основа на македонската политическа система определяща мултиетническия и мултиконфесионален характер, които гарантира вътрешната стабилност на Северна Македония.
Без преувеличение може да се каже, че капитала на Охридския рамков договор, е че той даде надеждата, че етническите противоречия могат да бъдат преодолявани чрез диалог и възстановяване на доверието.
Този документ може да бъде успешен пример за това как могат и македонските българи да намерят пълнота за правата си в югозападната ни съседка, за да се свали част от недоверието между София и Скопие.
В региона обаче все още не липсват политици и анализатори , които са убедени, че албанците ще тръгнат да разпадат и дестабилизират Македония.
Тези хора или не познават ситуацията в страната или просто участват (не)волно в чужди планове и сценарии за дестабилизацията на Западните Балкани подхранвайки определени страхове в югозападната ни съседка.
През 2015 година руския външен министър Сергей Лавров каза в Думата, че Българи я и Албания искат да разделят Македония, на което София остро реагира, че Русия прави неоснователни внушения и създава напрежение.
На Балканите никак не е случайно, че днес отново се говори с езика от 90-те за подялба , размяна на територии между Сърбия и Косово, свидетели сме на непрекъснатите заплахи , че босненските сърби могат да се отделят от БиХ , а месеци преди да поеме ротационното председателство на ЕС Словения създаде нон пейпър за „мирното доразпадане“ на Босна и Херцеговина.
Връщането към миналото създава усещането, че уроците от последните 30 години не са до край научени и рискуват да върнат непредвидимостта на Балканите.
*Николай Кръстев е бил специален пратеник на БНР по време на конфликта от 2001 година в Република Македония и от близо е следил и подписването на Охридския мирен договор и бурното му приемане в македонския парламент и кризата която това породи в страната.
