Европа трябва да обмисли добре какво проработи и какво се провали в Афганистан. Само тогава ще може постепенно и реалистично да изгради собствен капацитет вместо да се стреми към грандиозни инициативи без обществена подкрепа. Специален анализ на Жан-Мари Гуеньо, който публикуваме съвместно с българския офис на “Европейския съвет за външни отношения”.
Европейците винаги са се отнасяли несериозно към ситуацията в Афганистан. Това вероятно се дължи на възприемането им, че отговорността за случващото се там не е тяхна.
Новият консенсус около твърдението, че изграждането на държавни институции е невъзможно, може да разколебае европейците за участието им във външнополитически мисии.
Този начин на мислене вреди на европейското единство и води до ксенофобски нагласи, подобни на тези вследствие на войната в Сирия. Появата на сирийските бежанци изправи европейците пред неприятен избор.
Те трябваше или да изградят по-високи стени и да сключат неприятни сделки с така наречените буферни държави, или да загубят контрол върху миграционните потоци. И все пак разликата между примирението с това, че не може да се помогне на всички и, че не всички заслужават помощ, е малка.
Самочувствието на Европа, което е от съществено значение за нейното бъдеще, беше накърнено не само от слабия ѝ оперативен капацитет, но и от етичната ѝ криза като континент, претендиращ за универсализъм, но само за привилегированите.
Въпреки това има важни уроци за Европа от провала в Афганистан, който скоро може да се повтори и в други зависими от външна помощ държави като Сомалия, където европейците са ангажирани от години.
Съществува риск, че огромният мащаб на американската мисия в Афганистан за трилиони долари ще убеди европейците, че включването им в такива мисии е безсмислено, особено като се има предвид, че Европа разполага с по-малко ресурси от САЩ.
Все пак това е много повърхностен анализ на ситуацията. В последните години американското присъствие в Афганистан беше ограничено до войска, наброяваща по-малко от 5,000 войници.
Американските жертви за последните две десетилетия също са под 5,000 в сравнение с 58,000 за едно десетилетие във Виетнам.
Европа трябва да обмисли добре какво сработи и какво се провали в Афганистан. Само тогава ще може постепенно и реалистично да изгради собствен капацитет вместо да се стреми към грандиозни инициативи без обществена подкрепа.
Реформи в сектор сигурност биха били едно добро начало на този процес. Този сектор е в основата на всички стратегии за изграждане на държавни институции, особено ако приемем определението на Вебер, че държавата е организация, която разполага с монопол върху законното използване на сила.
Всички други аспекти на държавната консолидация като образование, здравеопазване и инфраструктура зависят от сигурността. Държавата не може да постигне дълготраен напредък без да осигури сигурност.
Европейският съюз и европейските държави имат ключова роля за развитието на сектора в държави като Сомалия, Мали и Централноафриканската република чрез обучителни мисии и двустранно сътрудничество.
Последните събития в Афганистан предоставят три важни урока в това отношение.
Първият урок показва, че ограниченото чуждо присъствие в комбинация с въздушна подкрепа за националните сили държаха талибаните на разстояние за няколко години и създадоха обстоятелства за развитието на по-отворено общество.
Ограниченото чуждестранно военно присъствие е стабилна рамка, която дава възможност на крехката национална армия да затвърди позициите си на терен.
Европейците трябва да разучат този модел и потенциално да го приложат в Сахел. Въпреки че не изисква огромни военни ресурси, понастоящем Европа не разполага с необходимите способности за осъществяването му.
Втория урок е свързан с провала на САЩ във формирането на афганистанската армия. Въоръжените сили на богати държави като САЩ трудно намират баланса между модернизацията на армиите на по-бедни държави и придаването на устойчивост на тази модернизация.
Армиите по стандарт на НАТО са зависими от помощна система, в която пехотните войски са първи в действието. Основните компоненти на тази система включват осведоменост за ситуацията посредством интегрирани разузнавателни ресурси, сложни и скъпи логистични вериги, капацитет за спешни медицински евакуации и въздушна помощ.
Тези елементи осигуряват значимо предимство на местната войска, особено когато тя има подкрепата на западни сили с експедиционни възможности, какъвто беше случаят в Афганистан за дълго време.
Ако съюзниците оттеглят подкрепата си обаче, местните въоръжени сили се оказват слаби, неподготвени и загубили способността си да действат независимо.
Ако в допълнение на това не получават финансовите си възнаграждения поради наличие на корупционни практики в администрацията, войниците губят мотивация и желание да се борят.
Третият урок за Европа касае времевата рамка на чуждестранните действия. Външната военна подкрепа дава на една държава пространство и време, необходими за обществени трансформации. Това е важно, тъй като – противно на популярните заключения, в Афганистан настъпиха редица положителни промени.
Настояването за стратегия за оттегляне може да е било грешка (породена от вътрешнополитически съображения, а не от обективни фактори) предвид относително ниската цена на малкия военен принос и потенциално високата цена на разпадането на афганистанското правителство.
Да се помогне на обществата да се трансформират е начинание за няколко поколения. Невъзможно е да успеем в това, ако ние държим часовниците, но врагът разполага с времето.
Могат ли демократичните страни – било то европейски или не, да проявят такова стратегическо търпение? Всяка стратегия за оттегляне зависи от желанието на войниците от националната армия да дадат живота си за страна, на чиито лидери имат доверие.
Ако не уважават своите офицери, презират лидерите си или ако подозират, че те преследват лични или етнически интереси, винаги е възможен разпад – дори след десетилетия на усилия.
Ето защо, ако европейците приемат ключовите уроци от Афганистан и се подготвят за ограничени, но устойчиви външнополитически действия, те трябва да са наясно и с политическия контекст на всяка една такава мисия.
Никога не трябва да забравят, че процесът на политическа консолидация е жизненоважен за дългосрочния успех.
