В своя туитър акаунт мюфтията на “Хаят тахрир аш шам” /бивша “ал Нусра”/, управляваща сирийската провинция Идлиб тунизиецът ал Идриси възкликва, че „светът след освобождаването на Афганистан вече не е като преди това. Талибаните решиха отново да прекроят политическата карта на света.“
В социалните медии, близки до Ал Кайда се появи поема за създателя на талибаните молла Омар, озаглавена „Пазителят на шариата“. До ръководството на талибаните валят поздравителни телеграми от субекти, които могат да бъдат причислявани както към политическия, така и към радикалния ислям.
Оттеглянето на САЩ и НАТО от Афганистан е инструментът за най-сериозното разместване на геополитическите пластове в Средна Азия. То допринася за нова динамика в сложните отношения на САЩ с Русия, от една страна, но и на САЩ с Китай.
Ако се направи анализ на начина на зачеването на талибаните, историята на тяхното поведение, управленческата формула през управленческия им период 1996 – 2001, модела на взаимоотношения с малцинствата, дългите преговори със САЩ от 2011 г. /талибаните все още официално са терористична организация за Вашингтон/, крайното споразумение и регионалната обстановка ще видим, че афганистанското бунтовническо движение е дългосрочен проект, който може силно до повлияе върху баланса на силите в състезанието на свръхсилите.
Рухването на афганистанската армия за 10 дни пред талибанската армия не е изненада за Вашингтон. В подробно изследване американският експерт Джонатан Шрьоден, направено през януари 2021 прави ясно извода, че в случай на изтегляне на американската армия Афганистанската националната армия /АНА/ няма никакви възможности да издържи на атаките на талибаните.
Военният специалист отбелязва, че служещите в системите на отбраната и полицията на Афганистан общо 352 00 души нямат шанс срещу 60 000 полеви бойци на талибаните.
Тези цифри не отразяват реалното положение на терен, тъй като талибаните имат над 200 000 души, рекрутирани в местни милиции, помагачи и готови «резервисти».
Американецът цитира талибански полеви командир: «Ние гледаме на тази битка като на молитва. Ако единият брат е убит, то другият брат обува неговите обувки, за да не разочарова Аллах.»
Особено подробна е частта за помощта, предоставена от Пакистан /материална, логистична и разузнавателна/, старателно прикрита през годините.
Директорът на Техеранския институт за международни изследвания Самия Маруати пък е на мнение, че основната грешка на политическото и военно ръководство на АНА, че в специалните части са били привлечени предимно пущуни.
Всъщност, самите те пущуни, не са се съобразили с неписания принцип, че «пущуни не воюват срещу пущуни». Специфичният афганистански трибализъм е наложил логическото правило на класическата военна игра «пущуни и непущуни», разиграваща се в страната от десетилетия.
Традиционната успешна формула на управление на страната е ротация между пущуните и малцинствата /най-вече таджиките и узбеките/ във властта.
Нарушаването на споразумението от 24 май 1992, сключено в Пешавар от основните джихадистки формации, водили войната срещу СССР, от таджика Бурханедин Рабани, който отказва да предаде властта на пущуна Сибгатала ал Муджадиди, предизвиква сериозна гражданска война.
В нея водещ белег е трибалистичната принадлежност, като паралелно, но с по-слабо влияние е и религиозният фактор.
Тунизийският изследовател Фарид Кудума твърди, че талибаните са пущунско националистическо движение, което възприема чисто племенен подход в управлението на политиката, съдебната система и всички останали области от живота.
Екпертите го наричат “пущунвали”, правейки разлика между голямата етническата общност и отделните съставни части вътре в нея. Тя е предпоставка пущуните да не могат да излъчат силен авторитарен лидер, а да поддържат по-скоро множественост от лидери на отделните племена, кланове и милиции.
Що се отнася до неговия религиозен произход, той се характеризира с откровената му деноминационна принадлежност към деобандитската школа.
Последното е смесица между мевлитски суфизъм, ханафитска школа на хадисите и някои салафитски догматични принципи. Последното е направено нарочно, за да се привлече саудитска финансова помощ, тъй като в богатото нефтено кралство доминира именно точно такъв тип догматика.
Това е и причината някои салафитски улеми да определят талибаните като такфиритско /неверническо/ движение, прилагащо „непълен шариат“.
В задълбочения анализ на споменатия тунизийски учен се твърди, че истинският основател на талибаните е молла Мохамед Омар /1960-2013/.
В подписан от него материал, наречен „Баланс на движението на талибаните“ първият лидер на движението описва как той и неговите 14 последователи, също получили своето образование в медресето деобанд в Северна Индия, се възмущават от порочната корупционна практика, която била част от действията на някои джихадистки формации, воювали срещу Съветската армия.
Покойният лидер на талибаните – Мохаммед Омар. Предполага се, че тази снимка е направена през 1978 г.
През октомври 1996 г. в предаване на ББС бившата пакистанска министър-председателка Беназир Бхуто отстоява друго мнение. Тя подробно разказва за ролята на Пакистан, но същото така за саудитско-емиратското финансиране, както и позицията на Запада /САЩ и Великобритания/ към зараждащото се религиозно течение.
Съществуват различни версии за създаването на талибаните, в които се пресичат вярата и фанатизма на хората около молла Мохамед Омар и разностранната материална помощ, която те получават от външни фактори.
В своята книга „Движението на талибаните: от създаването до падането“ афганистанският експерт Мохамед Сарафраз посочва генерал Акхтар Абдул Рахман от пакистанското военно разузнаване /S.A.S./ като основна фигура за появата на ислямисткото движение.
Според автора именно този офицер от S.A.S убеждава американците да снабдят афганските муджахидини с ракетата „Стингър“, която предизвиква прелома в битката срещу Съветската армия.
Интересна подробност е, че военното разузнаване на Пакистан е съставено предимно от пущуни, което е причина то да подкрепя предимно джихадистки формации, формирани от същия етнос в съседен Афганистан.
Така S.A.S. застана зад политическия проект на Гулбудин Хекматиар, лидер на Ислямската партия, срещу ислямската мрежа, с лидер таджика Бурханедин Хакани и нейния пръв военен водач Ахмед Шах Масуд, който е от същия етнос.
Пакистан е гледал и се е държал винаги като „големия брат“ на съседен Афганистан. Подобен профил на пакистанската система на национална сигурност датира от времето на бившия президент Мохаммад Зия ул Хак /1924-1988/.
Той не само открито подрепя афганистанските муджахидини срещу Съветската армия. Ул Хак счита, че афганистанският джихад трябва да разруши СССР, който, според него незаконно е окупирал централноазиатските ислямски републики и е унижил исляма.
Бившият президент отстоява тезата, че Пакистан има исторически права над Афганистан. В тази връзка той предлага политическото обединение между двете съседни държави.
Веднъж създадена от S.A.S., подобна стратегия продължава да е в сила и по време на управлението на Беназир Бхуто. Нейна сърцевина е възприемането на Афганистан като провинция на Пакистан, а управителят в Кабул да е пущун, подчинен на правителството в Карачи /тогава столица на Пакистан/.
Бхуто достига до химеричното предложение за създаването на политически съюз между Пакистан, Афганистан и Иран.
Ислямско емирство Афганистан /ИЕА/, както ще е официалното наименование новата държава в Средна Азия, е огромно предизвикателство в региона. Тя е в състояние да преформатира не само него, но и да окаже неочаквано влияние върху световни сили като Русия и Китай.
Неминуемо ще окаже въздействие и върху Иран. Ефектът ще бъде предизвикан от модела на предложения „лустросан модел на шариат“, който ще се различава напълно от „Ислямското емирство“, просъществувало през периода 1996 – 2001.
Спазване на правата на човека, нормален начин на живот/ неразличаващ се от епохата на Ислямската република Афганистан/, свободни медии, нормална банкова система, сътрудничество с целия свят, привличане на чуждестранни инвестиции, спазване на правата на малцинствата /в проекто правителството е предвиден таджикът Ахмед Масуд, ситуиран в долината Паджшир и обявил бунт срещу талибаните в Кабул/…
Това са амбициите на „новите талибани“. Разбира се, не е ясно доколко заявените намерения, ще се реализират. Те обаче звучат гъделичкащо за всички онези, които са последователи на политически системи или на формации, изповядващи политически или радикален ислям.
Голямото предизвикателство пред Русия са малцинствата в Афганистан – таджики, узбеки, туркмени и други. Те играят пивотираща роля между руския централноазиатски пояс и Афганистан.
До този момент тези народности от бившите съветски републики бяха модел за афганистанските си събратя. Амбициите в Кабул са ситуацията е да се промени, но на ислямска основа, т.е. привличащият полюс да е на юг, а не на север.
Ако това стане, този своеобразен филтър за сигурността на Русия ще излезе извън строя. Ако погледнем близо една трета от населението на самата Русия са мюсюлмани, повечето от централноазиатски произход.
Енергоресурсите на Москва, които тя изнася за Европа, се намират на територии, чието автохтонно население е мюсюлманско. Чудесен пример е Татарстан, в чиято столица Казан е изградена най-голямата джамия в Европа /по този показател спори с тази в Грозни, Чечня/.
Не по-малко предизвикателство е и за Китай, който има 76 км граница с Афганистан. Едва ли централното правителство в Кабул ще изпраща самоубийци в съседната страна. Достатъчен е ефектът на модела „Ислямско емирство“ върху уйгурите-иредентисти, които населяват именно пограничната с Афганистан провинция Синджан.
Ако талибаните успеят да създадат поне частично идеализираната сунитска държава, базирана на шариата, това би бил мощен стимул радикализираните уйгури да се разбунтуват срещу репресиите на комунистически Китай.
От тук идва и дилемата.
От една страна, Афганистан би бил чудесно транспортно звено в амбициозния глобален проект „един път, един пояс“, както и подходящо място за инвестиции в огромните подземни богатства на страната /говори се, че особен интерес представляват големите залежи на литиеви минерали, необходими за амбициозната програма на китайските телекомуникационни компании/.
Професор Даниел Марки от университета Джон Хопкинс, специалист по проблемите на Южна Азия, отбелязва, че САЩ винаги са поощрявали китайските инвестиции в Афганистан. Те обаче, на този момент остават скромни.
В същото време, Марки счита, че китайският ентусиазъм от изтеглянето на САЩ от азиатската страна бързо е охладняло, след прекомерно бързото превземане на цялата територия от страна на талибаните. В Пекин си дават сметка, че откриването на широк коридор за новия път на коприната през Афганистан, може да е капан, в който националната сигурност да пострада повече, отколкото икономиката да извлече ползи.
От своя страна, Ислямска република Иран, също ще бъде поставена на изпитание. Най-малкото ще има състезание между нея и афганистанското сунитско емирство, тъй като управленческата структура на талибаните ще е сходна с тази в шитската държава.
Причината е, че източникът е един и същ – шариата, в двете основни догматични разновидности. Двете държави са амалгама от етноси и езикови общности и теократичната управленческа формула се базира върху различни интерпретации на основните шариатски източници – Корана и хадисите.
Все още е рано да се посочат конкретните практически разлики, но само на втория ден след превземането на Кабул талибаните издадоха нареждане до техните губернатори в провинциите, населявани от хазарите-шиити, последните да бъдат оставени да упражняват религиозния си култ без намеса.
В Иран не могат да се похвалят със същото отношение към сунитите, както и към отделни етнически малцинства – араби, кюрди и други. Повече от очевидно е, че ще има съревнование между шиитския и сунитския ислям и създадения от тях етатистки истаблишмент.
Големият въпрос е дали талибаните ще уредят международното си положение и ще излязат от изолацията, в която сега се намират. Ако това стане, те ще са с едни гърди пред шиитските си конкуренти.
Появата на ИЕА е събитие, чийто ефект можем да сравним с атентатите от 11 септември 2011 г. Някои експерти считат, че неговият ефект ще е дори по-дълготраен, в сравнение с тези 20 години, през които Западът остана в Афганистан.
Прави впечатление различното поведение на руския президент Путин по отношение на двете събития. Стопанинът на Кремъл беше сред първите, които поздравиха тогавашния президент Джорж Буш-син за интервенцията в азиатската страна. Сега същият държавен глава на Русия е далеч по-малко ентусиазиран и откровено предпазлив за новата реално създадена ситуация в тази част на света.

The Foreign Insider е първата по рода си аналитична медия в Източна Европа, със специален фокус върху заплахите от тероризъм, движение на бежански потоци и наблюдение на стратегически битки.

Пишем и разказваме на популярен език и следим събития и процеси, които скоро се превръщат в новини.

За контакт и препубликуване на съдържание: [email protected]

На този фон:  Ще потеглят ли хиляди афганистански бежанци към Европа? Отговорът зависи от Турция

Разбери какво се случва. Още преди да се е случило.

По-голямата част от информацията тук не може да бъде получена чрез традиционните медии. Ние анализираме събития, които скоро се превръщат в новини. И ще ви уведомим за всичко важно по email.

Продължи да четеш

Специален анализ: Афганистан и завръщането на тъмнината

Напускането на афганистанския президент Ашраф Гани на страната след превземането на цялата…

Афганистан, променящ картата на света… и исляма

Обявяването на 12 имена от правителството на талибаните, които превзеха за по-малко…