Имам първa братовчедка в град Херат в Западен Афганистан. Израснахме заедно през 70 -те години.

Спомням си, как слушахме музика от винилови плочи и танцувахме заедно. Не съм я виждал почти петдесет години. Помня я като ведра млада жена със зелени очи и лунички и топла, заразна усмивка.

Вчера й се обадих. Тя беше ужасена. Тя ми каза, че всичките й пораснали деца са избягали от Херат за Кабул, сигурно убежище поне засега и е сама със сина си в град, който отново е под знамето на талибаните.

Почувствах се съкрушен, безпомощен. Притеснявам се за братовчедка ми. Притеснявам се за милионите афганистанци, които са избягали от домовете си и се борят с екзистенциални въпроси.

Къде ще отидат? Какво ще стане с тях? Никой не може да каже със сигурност. Жените и момичетата губят повече от всички останали.

Има много ужасяващи образи от последния път, когато талибаните управляваха Афганистан: публичните линчове, отрязването на ръцете, екзекуциите на стадионите, варварското и безсмислено унищожаване на исторически артефакти.

Но за мен трайната мисловна картина на талибаните от 90-те години на миналия век е тази на мъжът с пръчка в ръка, с която налага жена в бурка.

Талибаните систематично тероризират жените.

Те им отнеха свободата на движение, свободата да работят, правото им на образование, правото да носят бижута, да си пуснат ноктите или да ги боядисат, да се смеят публично, дори да покажат лицата си.

Това ли се очаква за братовчедка ми? За дъщеря й? А безбройните смели афганистански жени, които в продължение на двайсет години се трудиха за постигане на известна степен на автономия, достойнство и самоувереност?

Дали афганистанските жени отново ще бъдат задържани в домовете? Ще ги бият ли по улиците? Нима жените вече няма да имат право да работят?

Ще останат ли класните стаи за момичета празни? Ще изчезнат ли женските лица от афганистанската телевизия и женските гласове от радиото? Ще бъде ли лишен Афганистан още веднъж от значим принос от половината от населението му?

Може би талибаните са се променили, казват някои. Но дали е така? Следващите дни, седмици и месеци ще изминат дълъг път към отговора на този въпрос.

Това е мъничкото парченце надежда, което си позволявам.

Всъщност последните кадри от Херат, показващи талибански войници, които влачат из града „крадци“ с лица, боядисани в черно и с примки около врата, смятат, че това е слаба надежда. Тези изображения може да са направени и през 1997 г.

И така, ако талибаните не са се променили и няма нищо, което да им попречи да наложат варварските си и нечовешки закони върху страдащите хора, какво да се прави? Какво ще се случи с жените и момичетата там? Откъде ще дойде помощта? Не знам отговора. Определено не го знам днес. Днес се притеснявам. Днес съм с разбито сърце. Днес скърбя за изгубените надежди и стремежи.

Американското решение е взето – и кошмарът, от който се страхуват много афганистанци, включително и аз, е в процес на разкриване пред очите ни. И все пак, колкото и мрачни и безнадеждни да изглеждат нещата сега, светът не може и не трябва да забравя Афганистан.

Той не трябва да изоставя народ, който търси мир повече от четири десетилетия.

Светът трябва да застане в солидарност с обикновените афганистанци, особено с жените и момичетата, и да предприеме необходимите стъпки, за да притисне талибаните да зачитат основните им човешки права – като се предполага, че сигурно скоро талибаните ще контролират цялата нация.

Светът трябва да направи всичко възможно, за да се увери, че милиони афганистански жени отново не са принудени да изнемогват зад заключени врати и дръпнати завеси. Тези жени са едни от най -смелите и издръжливи хора, които познавам. Моята братовчедка е ярък пример. Жени като нея ме вдъхновяват и унижават отново и отново.

Позор е, че те трябва да страдат още веднъж, след всичко, което са издържали вече дълги години на трудности и борби.


Халед Хосейни е американско-афганистански писател и лекар от таджикско-пущунски произход. Дебютната му книга „Ловецът на хвърчила“ излиза през 2003 г. и се превръща в международен бестселър, с над 10 милиона копия, издадена в над 48 страни. Вторият му роман, „Хиляда сияйни слънца“, е издаден през май 2007 г. Текстът на писателя е публикуван в официалния му фейсбук профил.