Преди седмица президентът на Тунис Кайс Саид разпусна на парламента и отстрани премиера Хишам Машиши. Действията му бяха в съответствие с текстовете на основния закон на страната. Според проф. Владимир Чуков,  Рияд и Абу Даби затвориха поредната про-Мюсюлмански братя страница в страната. 
Стана видимо ясно, че основната мишена на държавния глава /самият той юрист-контитуционалист и консерватор по природа/ беше ислямистката партия „Ан Нахда“, независимо от факта, че той дойде на власт именно с електоралната подкрепа на местните ислямисти.
Събитието имаше силен регионален отзвук, не само в арабския свят, но и в Турция. На четвъртия ден от събитията саудитският външен министър Халед бен Фархан посети средиземноморската страна и заяви, че „събитията са акт на суверенитета на Тунис.“
В същото време турският му колега Мевлюз Чавушоглу проведе телефонен разговор с туниския си колега Осман ал Джарнади и изрази своето „безпокойство за мира и стабилността в страната“.
Ако се вгледаме внимателно в промяната, можем спокойно да направим заключението, че всъщност деституирането на най-силната политическа партия в Тунис – „Нахда“, е поредното разбримчване на мрежата на „Мюсюлманските братя“ в арабския свят.
Подобен извод можем да направим като поставим в скоби управляващата в Мароко проислямистка Партия на справедливостта и развитието.
В кралството обаче монархът Мохамед VI играе такава роля, че местните ислямисти нямат конституционния потенциал да имитират ислямисткия управленчески модел, предложен от Турция след преформатирането на Близкия Изток от „Арабската пролет“.
Веднага след прогонването през 2011 г. на бившия диктатор Бен Али ислямистите, предвождани от Рашид Гануши спечелиха мнозинство в парламента и съставиха правителство, което предприе пътя на ислямизация на страната.
Експертите заявиха, че от всички арабски страни Тунис е най-близко до модела, наложен от ислямистката ПСР на Ердоган.
На въпрос на журналист дали Ан Нахда следва турския модел за демокрация, Гануши заяви, че по-скоро следва туниския модел, желаейки да преекспонира своята собствена роля като идеолог и лидер.
Всъщност, електоралните успехи на туниските ислямисти са резултат от турския политически инжинериинг на Реджеп Ердоган плюс парите на неговия най-верен арабски съюзник, емира на Катар.
Нещо повече, опонентите на Гануши твърдяха, че изборните победи на ислямистите дължат на богатата финансова подкрепа на Доха, с която купуват гласове.
Въпреки отсъствието на ясна позиция на Ердоган анализаторите в турските медии не се колебаят да определят събитията в Тунис като „преврат“.
В своя статия в проправителствения вестник „Сабах“ един от конструкторите на политиката на ПСР Бурханедин Дуран отбелязва, че „единствената останала демокрация от арабските революции е в криза“.
Той директно заявява, че „президентът Саид е бил вдъхновен от преврата на Абдул Фатах ас Сиси, подкрепен от страните от Персийския залив….и че за никого не са тайна задкулисните действия на Обединените арабски емирства.“
Влизайки в плана на сравненията, Дуран се възхищава от призива на Гануши към тунизийския народ да излезе на улицата и да защити демокрацията, отново правейки паралел с поведението на Ердоган по време на опита за преврат на 15 юли 2016 г.
Идеологът на ПСР не спестява критики и към силния човек в Либия фелдмаршал Халифа Хафтар, който е на другия полюс в оценките на действията на Кайс Саид. Либийският силен човек заявява: „Тунис се освободи от най-голямата си тежест в битката си срещу Мюсюлманските братя.“
Друг турски анализатор, подкрепящ политиката на ПСР Хаки Йозал търси алтернативни аналогии със сходни събития, протекли в Турция. В статия в „Джумхуриет“ той счита че „двете страни /бел.авт. Саудитска Арабия и ОАЕ/ са си направили поуки от неуспешния преврат през 2016 г. и сега действали много внимателно“.
Нещо повече, „превратът на Саид приличал на този, осъществен на 28 февруари 1997 г.“ Тогава военните дадоха на първия турски премиер ислямист Неджметин Ербокан ултиматум по отношение на провежданата от него политика на ислямизация, което доведе до неговата оставка.
Логично, зад мнозинството турски експерти зад събитията в Тунис стоят САЩ и останалите западни страни. Предоставените аргументи, както винаги са тривиални и граничат с пропаганда.
Те цитират говорителката на Белия дом, Джейн Псаки, че „това което протича в Тунис не може да бъде определено като преврат“. Нещо повече, първият чуждестранен политик, който проведе телефонен разговор с Кайс Саид, бе държавният секретар Антони Блинкен.
Симптоматична е позицията на главния редактор на партийния вестник на ПСР „Йени Шафак“ Мустафа Карагюл. Той директно посочва с пръст ОАЕ, Франция, Саудитска Арабия, Египет и Израел като вдъхновители и подкрепящи „преврата“ в Тунис.
Прави впечатление обаче, че като неофициален говорител на Ердоган той не споменава САЩ, очевидно държейки да бъдат запазени добрите отношения с Вашингтон.
Авторът Бурджан Тутар в „Сабах“ прави друг тип паралели със събитията в Тунис. Той навлиза в исторически ретроспекции. Той стеснява кръга на отговорните за „преврата“, посочвайки единствено Саудитска Арабия, ОАЕ и Франция.
Тутар счита, че това е реакция срещу турското настъпление в Северна Африка и Източното Средиземноморие. Той е в някаква степен прав, ако си припомним последното посещение на Ердоган в Тунис. Тогава последният поиска страната да се превърне в тил на турския контингент в Либия.
Нещо повече, местни експерти заговориха, че той дори е бил готов да поиска създаването на постоянна военна база на територията на страната. Настроенията обаче на мнозинството тунизийци бяха в обратна посока и така и не стигна до обсъждането на подобен тип проблеми.
Според Тутар настоящото положение в Северна Африка наподобявало на „османските завоевания в Алжир и Либия през 1534 г. Те станали причина за тогавашната остра криза в Западна Европа“.
Турският ислямист отстоява мнението, че „ако не е била Османската империя, то вероятно цяла Северна Африка е цяла днес да бъде част от християнския католически свят“. С други думи, той възприема тезата, че битката в Тунис не е само на геополитическа, но и на религиозна плоскост /ислямския Изток, представен от Турция срещу католическия Запад/.
Ислямистът, който отстоява анти-Ердоган позиции Ахмед Таш Гитирин пък разсъждава за бъдещето развитие на „тунизийския казус“.
Във вестник „Карар“ той счита, че Тунис се превръща в ситуация, сходна с тази в Египет през 1913 г. Тогава Рияд и Абу Даби свалиха египетските Мюсюлмански братя и Турция беше принудена да направи крачна назад.
Неговият съидейник Абдул Кадер Силфи в „Хюриет“ се опитва да даде „подробности“ относно „преврата“ в Тунис, без да посочи източниците си.
Предоставянето на подобен тип „детайли“ са твърде характерни за начина на обработването на общественото мнение в турските медии, когато се обясняват процеси, в които те не могат да вникнат достатъчно дълбоко.
В случая пропагандата е основен инструмент. Силфи твърди, че ОАЕ са отделили четири милиарда долара за финансирането на действията на президента Саид. Нещо повече, на често демонизирания от турските и катарски медии бивш началник на полицията в Дубай Дахи Халфан се приписва постинг в туитер четири дни преди действията на Кайс Саид.
В него било написано: “Ще бъде извършен преврат срещу Мюсюлманските братя“, без обаче да се дадат подробности.
Интересното във вижданията на турските проправителствени медийни визионери е, че Анкара очевидно трябва да отстъпи /за пореден път/ пред комбинирания и добре замислен ход на Рияд и Абу Даби. Ако това е така, безспорно промяната в Тунис ще ерозира позициите на Турция не само в тази ключова арабска страна, но и в съседна Либия.
В същото време обаче вероятно Анкара ще си направи изводите за своите външнополитически планове в други райони, които според турските  стратези също са поставени в ареала на нейните жизнени интереси.
Ако в конкретна точка Турция трябва да отстъпи, вероятно в друга ще се активизира. Става въпрос на онези съвременни 28 държави, чиито територии някога са били част от бившата Османска империя.
Сякаш почти безшумното отбелязване преди седмица на 98-годишнина на Лозанския договор, начертавал настоящите граници на Турция, за разлика от 2016 г. когато Ердоган говореше за този международен акт като за „разгром в турската история“, се вписва в желанието на турския лидер на „конструктивни“ отношения с новия стопанин на Белия дом и ръководството на Европейския съюз.

Разбери какво се случва. Още преди да се е случило.

По-голямата част от информацията тук не може да бъде получена чрез традиционните медии. Ние анализираме събития, които скоро се превръщат в новини. И ще ви уведомим за всичко важно по email.

Продължи да четеш

Австрия назначава нов директор на разузнаването от йордански произход

Австрийските средства за масова информация съобщават, че с правителствено решение е назначен…