Според арабската служба на BBC от 2001 г., когато за пръв път американската армия направи десант на афганистанска земя и свали режима на талибаните в Кабул до този момент, когато се извършва окончателното изтегляне, САЩ са понесли следните загуби:
Изтеглянето на САЩ от Афганистан е причина за опасенията на съседните държави за силна дестабилизация на целия регион. Ако Русия се страхува за стабилността на своите съюзници в Централна Азия /Москва вече изтегли своите дипломати от консулството в Мазари Шариф/, то Пекин също прави всичко възможно, за да съдейства за създаването на стабилно управление в Кабул.
Между двете държави има една къса сухоземна граница от 76 км, на която няма КПП. В същото време Китай се опасява от активизирането на нейното нелегално прекосяване, тъй като тя граничи с населенения с уйгури китайски автономен район Синдзян.
Нещо повече, в Пекин не са убедени, че могат да се доверят на каквито и да е споразумения с талибаните относно уйгурите в Китай. Въобще не е сигурно дали може въобще да се вярва на талибаните. На този етап официалните заявления силно противоречат на реалните действия на терен.
Западни наблюдатели предполагат, че Пекин ще действа индиректно чрез Пакистан, за да постигне максимално взаимодействие с талибаните. Заедно с това нееднократно лидери на талибаните подчертават, че искат да бъдат признати от международната общност и търсят китайски инвестиции в Афганистан.
Говорителят на бунтовническото движение Сухейл Шахин заявява пред Франс прес, че „те искат да установят добри отношения с цял свят. Ако която и да е държава иска да открие нашите мини, то тя ще има нашата добронамереност. Ние ще предоставим добри възможности за инвестиции.“
Проблемът е, че цялата мрежа от терористични организации в региона на Средна Азия, част от която са афганистанските талибани /има се предвид пакистанските талибани и техните съюзници/ е много трудно да бъдат контролирани на 100% от ръководството в Афганистан.
Така например пакистанските талибани са срещу властта в Исламабад, а сред техните съюзници е „Армията за освобождение на Белучистан“. Последната е срещу китайските инвестиции в Пакистан и особено срещу пристанището Гуадар, което е на територията на пакистански Белучистан и е основно звено в инициативата „един пояс, един път“.
Много интересен е фактът, че талибаните не се забавиха за превземат основния КПП на афганистанско-пакистанската граница. Властите от Исламабад прогониха нахлулите на тяхна територия бягащи афганистанци, след промяната на контрола в този регион. В същото време специалисти припомнят, че през него преминава жизнено важен коридор на афганистански хероин.
Пътят от него стига до пристанище Карачи – икономическата столица на Пакистан. Счита се, че от него излиза най-голямата част от афганистанския бял прах, с дестинация по цял свят. Така се получава парадоксът на две съседни пакистански пристанища.
Едното – Гуадар, е вратата на китайската икономическа-геополитическа инициатива „един пояс, един път“, а другото – бившата столица Карачи – портът за износ на смъртоносния бял прах, чието производство е гръбнакът на афганистанската икономика и поминък за огромна част от афганистанското общество.
Още по-парадоксално е, че двата канала се пресичат някъде на територията на средноазитската държава.
Малко по-късно световните агенции предадоха, че афганистанската армия си е върнала контрола върху КПП Сабин Булдак на афганистанско-пакистанската граница. Всъщност цялата обстановка на терен е твърде противоречива.
Претенциите на талибаните, че контролират 85% са силно преувеличени. Нито една провинциална столица от всичките 34 не е в ръцете на бунтовниците.
Това е за разлика от околностите на големия град и останалата част от административната единица. Според независими източници в средата на юли съотношението е около 65% към 35%, но то не е постоянно.
