Странно започваше работната седмица за американския президент Доналд Тръмп… Програмата в понеделник, 25 ноември, предвиждаше любопитно начало и скучновато продължение – току-що се беше срещнал с един „американски герой”: белгийската овчарка Конан, която беше ранена при ликвидирането на ал-Багдади.
Ама как им го каза на репортерите… „Внимавайте, Конан е обучен да атакува всеки, който си отвори устата!” Майк и Мелания много се смяха, сега отиваше да изпълни втора точка от програмата – среща с българския премиер Бойко Борисов.
Когато Тръмп обяви пред камината в Белия дом, че „българите са страхотни хора”, които искали да купят от Америка F-35, никой не забеляза или не обърна внимание. Грешка на езика, разбира се. Господарят на света е залят с толкова информация, че му е простено да сбърка.
Всъщност нито една дума за българо-американските отношения нямаше значение, по-важен беше езикът на телата на двамата – Тръмп издаваше традиционното си презрение към всичко наоколо, но и известно любопитство, подпрелият се с една ръка на коляното си Борисов оглеждаше гордо крещящите журналисти, главно българските, с посланието: „След три папи, двама президенти… Видяхте ли докъде стигнах?”
България проспа четири години в отношенията си с Америка и Русия по време на управлението на Доналд Тръмп, избран, както продължават да се убедени мнозина зад океана от стопанина на Кремъл Владимир Путин. Това време можеше да бъде използвано за малки, но много важни за страната ни победи, които да имат своята проекция в бъдещето.
Шанс беше, че влизането на Тръмп в Белия дом съвпадна със смяната на „Дондуков” 2 – появи се „про-руският” Румен Радев, завършил американския военновъздушен колеж „Максуел” и владеещ два чужди езика. Няколко месеца по-късно във властта влезе третото правителство на Борисов, бивш пожарникар, разбиращ се с Меркел на лош руски и поназнайващ инстинктивно няколко думи английски. „Do you want coffee or…?” „Аа… Аз имам… ъъ… торта… ъъъ… торта Сахер”. Но пък с етикета „евро-атлантик”, който се бори убедено с руските домогвания и шпиони на Балканите. Този парадокс тегне и до момента на българската външна политика и създава проблеми.
„Най-проамериканските момчета в България се обръщат срещу Америка, защото не могат да направят разлика между Путин и Тръмп.“ Думите са на бившия посланик в Москва Илиян Василев пред “New York Times” точно от времената, когато светът беше объркан и чакаше „голямата сделка” между Путин и Тръмп. Броени седмици след встъпването в длъжност на Тръмп по улиците на Москва се появи странен билборд, на който до ликовете на двамата президенти имаше надписи: „Давайте вместе снова сделаем мир великим!” и „Let’s Make The World Great Again – Together!”.
В България пък се пръкна „Европейско Тръмп общество” като се появиха съмнения, че то е създадено с подкрепата на руските дипломатически и тайни служби. Появиха се опасения от това дали евентуално сближаване на Тръмп и Путин няма да доведе до ново разпределение на сфери на влияние, както се случи в края на Втората световна война.
България, която вече беше „периферия” на важните процеси в световната политика и консуматор, а не участник в обсъждането и вземането на решения, притихна в очакване на нещо подобно на онова листче с проценти от края на Втората световна война.
Първата половина от мандата на Тръмп измина неусетно в пълната с комплекси битка кой първи ще има снимка с господаря на Белия дом, втората пък се изниза в неистовия стремеж на българския премиер да си купи политическо време. Някой вече беше внушил на Борисов, че той е политик от световна величина, който сложно балансира между световните сили.
И това до голяма степен беше вярно, но в „ходенето по въже” между Вашингтон и Москва властта у нас пропусна да отбележи точки и да калкулира ползи, които само един малък играч може да постигне в играта на големите. Парадоксално е, но понякога тези на пръв поглед незначителни за Кремъл или Белия дом „подробности”, за малките са със стойността на визия за бъдещето, което убягва на бързоликвидната, работеща с хоризонт максимум няколко месеца, българска външна политика.
Иначе нямаше днес да се питаме защо българската част на газопровода „Турски поток” няма разклонения до важни градове на север от Стара планина като Свищов, Козлодуй, Лом и Видин. Което автоматично го прави само транзитен газопровод, построен изцяло с български средства, без яснота дали те ще могат да бъдат възстановени от транзитните такси при ниските обеми на пренос.
В този проект България не се оказа страна със свои дългосрочни интереси, а територия, през която преминава тръба… Докато Борисов въртеше символично до руския президент винтила при откриването на съоръжението, същия ден, 8 януари 2020 година, в София заседаваше за първи път така наречения Стратегическия диалог между България и САЩ.
Вероятно по върховете на изпълнителната власт у нас това се е отчело като висш пилотаж между двете суперсили, но на практика рационалното за пореден път беше принесено в жертва за сметка на временни интереси, свързани с оставането на власт.
„Мини оттатъка!”, смъмри Борисов ПР-ката си на същата бляскава среща в Истанбул, показвайки й мястото, откъдето фотото с Путин ще излезе най-добро. Всъщност политиката на България по време на „ерата Путин – Тръмп” беше „снимки, думи и за всекиго по нещо”… За руснаците тръба, за американците – изтребители.
Не се намери човек в обкръжението на българския премиер, който да му подскаже, че дори бизнесмен като Тръмп не обича толкова лесни печалби – 1,256 млрд. долара, накуп. “Не правя сделки за пари. Имам повече, отколкото някога ще имам нужда. Правя го заради самото правене”, всяка една житейска философия на Тръмп се оказа претворена в неговото управление. Борисов отне на Господаря на света най-безценното нещо – Правенето.
Деликатен баланс в продължение на десетилетия – този стил в отношенията със свръхсилите претърпя удивително déjà vu много години след Тодор Живков… И то със стряскащи подробности. „Мултипликационният подход” на Тато, който той обикновено нахвърлял с флумастер върху белите покривки в поредния западен завод, до болка приличат на невчесаните чертежи на газопроводи, пресичащи се в някакъв „хъб Балкан”, един от които бившият председател на Еврокомисията Жан-Клод Юнкер дори си сложи в рамка.
И финалът е еднакъв – и Тодор Живков, и Борисов победиха. Но за сметка на „изчегъртването” на здравата икономическа логика, прагматизма и визията за бъдещето на държавата.
След Тръмп и без видимост към края на режима на Путин, София вече е „периферия на периферията” и за Америка, и за Русия. Тухличка в стената „Три морета”, която очаквано не предизвиква чутовен възторг в администрацията на Джо Байдън, и терен за тръбата до австрийската газоразпределителна станция Баумгартен. С нея и „Северен поток 2” Путин се готви да хване окончателно в „газовите си клещи” уж „диверсифицираща” се Европа.
Странно започваше работната седмица за американския президент Барак Обама … Програмата в понеделник, 3 декември, предвиждаше страхотно начало и любопитно продължение – току-що си прекара страхотно с момчетата от Led Zeppelin, Дъстин Хофман, Дейвид Летърман и Бъди Гай. Сега отиваше да изпълни втора точка от програмата – среща с българския премиер Бойко Борисов. Казаха му, че този имал черен колан по карате…
Толкова по въпроса за политическия контекст на програмата на Белия дом…
Ангел Иванов е журналист с конкретна специализация в областта на международните отношения с фокус върху Близкия изток и Северна Африка. От 2007 година е отговорен редактор „Информация” на Националното „Дарик” радио, работил във вестник „Дневен Труд”. Автор на коментарни текстове и анализи в периодични издания и електронни медии.