В края на всяка календарна година се правят обобщения и прогнози за следващата. Ако трябва да обобщим накратко какво се случва във взривоопасния Близък Изток в социалната сфера, то съвсем накратко можем да кажем: „Задава се нова вълна на прословутата арабска пролет“. Подобни белези се наблюдават в осем от 22-те страни-членки на Лигата на арабските държави.
В тази група не влиза полуразрушената Сирия, която, според експерти, се нуждае от 400 млрд. долара за нейното възстановяване.
Сякаш през 2018 г. в съседния арабски регион се наблюдава появата на поредната социално-икономическа криза. Тя логично ще остави своите негативни вътрешно-политически отпечатъци, а именно увеличаване на социалната поляризация и респективно, на продължаваща политическа радикализация на определени слоеве на населението.
Това е предпоставка за устойчивото присъствие на екстремистки политически идеологии в местното общество, като тази на терористичната организация Ислямска държава. Последната като структура е почти победена на военното поле, но като идейно присъствие, едва ли някога ще стане. Социалната и демографската действителност всекидневно й помага.
От друга страна, подобно тежко социално положение ще подхранва и ще поддържа функционирането на втория потенциален „отдушник“ за излизането от проблемната ситуация. Става въпрос за стимулиране на продължаваща миграционна, към богата Европа, вълна. Едва ли натрупалата някакъв опит Европа ще допусне повторението на 2015 г., когато само за няколко месеца около 1,5 бежанци и мигранти прекосиха необезпокоявано границите на Стария континент. Все пак близкоизточният демографски вулкан остава способен да изригне отново при подобни социално-икономически показатели.
Изминаваща година показва, че не съществува радикална социално-икономическа промяна в Близкия Изток. Няма значение, че световната статистика посочва Либия като страната с най-голямо икономическо развитие. Тя е единствената, която за 2018 г., отчита двуцифрено число, а именно 10,9%. Може би през 2018 г., реално, само десетилетия управляващите бивши символи на политическата диктатура са премахнати.
Судан. На 14 декември започнаха протестите с искания за подобряване на катастрофалното социално-икономическо положение. Лозунгите ясно изразиха желанието на мнозинството суданци за свалянето на режима на Омар ал Бешир, официално търсен от Международния наказателен съд за извършването на военни престъпления. Протестите обхванаха 14 от всички 18 провинции в страната. Много удобно управляващият режим хвърли вината за недоволството на външния фактор – Саудитска Арабия, Ообединените арабски емирства и Израел.
Тунис. На 24 декември в град Касерин избухнаха масови вълнения с искане за подобряване на социално-икономическото положение. Тази арабска страна е родината на първата вълна на арабската пролет със самозапалването на търговеца на плодове Бу Азизи през декември 2010 г. Сега сякаш историята се повтаря. Телевизионният оператор Абдеразак Зорги повтори неговия акт на отчаяние, с което ожесточи сблъсъците между протестиращи и полиция. Тунис, чиято икономика е в пряка зависимост от френската икономика, сякаш най-силно копира социалната действителност в бившия си метропол. В тази арабска страна облякоха „червени жилетки“ по подобие на французите, които вече два месеца протестират и искат оставката на президента Макрон.
Ливан. По улиците на столицата Бейрут също излязоха недоволни от икономическата политика на властите. Всъщност там положението се влошава и от факта, че продължава политическата криза с невъзможността на политиците да съставят правителство вече повече 8 месеца. Вероятно френските „жълти жилетки“ и там са повлияли. Исканията и методите на протест са сходни с тези в бившия метропол, а именно понижаването на цените на горивата и подобряването на системата на здравеопазване. Това стана чрез блокиране на някои стратегически транспортни кръстовища.
Ирак. Недоволството от правителството избухна още през юли месец. Иракчаните в южната част на страната, най-вече в столицата на иракския, богат на нефт, шиитски Юг – Басра поискаха подобряване на публичните услуги, изкореняване на корупцията, създаване на повече работни места и други. На 21 декември демонстранти блокираха някои пътни артерии в Басра в искането им за оставката на местния губернатор.
Алжир. На 25 декември избухнаха протести в южната провинция М’Сила. Причината е смъртта на 31-годишен алжирец, който е останал заклещен шест дни в една шахта. Хората обвиняват правителството в престъпна небрежност. Само две седмици по-рано в традиционно иредентистката провинция Кабилия имаше протести от местни хора срещу спирането на реализация за проекти за подобряването на инфраструктурата, финансирани от местен бизнесмен.
Йордания. През лятото правителството имаше намерение да вдигне данъка общ доход. Избухнаха протести и властите не го вдигнаха. В същото време цените на електроенергията бяха вдигнати пет пъти само през 2018 г. През май премиерът Хани ал Мулки подаде оставка. Все пак през декември новото правителство вдигна размера на ДОО и протестите отново избухнаха. Сега излезлите на улиците недоволни йорданци искат оставката на новия премиер Омар ал Разаз.
Либия. Обект на социално недоволство станаха някои южни либийски градове. Дори се стигна до окупация на нефтеното находище Ал Шарара. Демонтрантите искаха повече работни места и справедливо регионално развитие за южните провинции. Ръководителят на международно признатото правителство Файз Сарадж обеща инвестиции от 85 млн. долара, за да удовлетвори исканията на протестиращите.
Мароко. На 17 декември работещи в обществения и частния сектор излязоха в столицата Рабат на протест с искания за повишаване на заплатите и подобряването на условията труд. Това стана дни след проведения мощен протест в северната провинция Ал Риф, по време на който се издигнаха сходни лозунги, но също и справедливо регионално развитие.
Видно е, че за Близкия Изток настъпващата 2019 г. няма да е по-спокойна от предходната 2018 г. Социално-икономическата картина дава основание за прогнозата, че от там ще продължат да бъдат актуални двете традиционни предизвикателства за съседния европейски континент, а именно – трансфер на радикални политически идеи и латентна емиграционна вълна.
