Саудитска Арабия е силно консервативна държава. В нея трибализмът има дълбоки корени. Неговата праволинейност често е пречупена от задкулисните игри на великите сили и на регионалните фактори, които предоставят необходимото международно признание.
Всяка радикална политическа стъпка се нуждае от външна подкрепа, особено от онази държава, която е моментната световна сила. Това правило важи категорично за саудитската държава, тъй като тя е световният религиозен център за ислямския свят, а по-късно става и водещия износител на черното злато.
Определянето на най-младия престолонаследник в история на кралството Мохамед бен Салман представлява прецедент, чийто обстоятелства, в някаква степен, приличат на събитията около създаването на самата държава и възкачването на трона от Абдул Азиз бен Сауд.
Не без основание случаят с появата на 31-годишния син на настоящия крал Салман се сравнява с интронизирането на Абдула Азиз, който през 1926 г. се обявява за крал. През 1936 г. обединените провинции на Арабския полуостров получават настоящото наименование на държавата.
В началото на миналия век световната сила, която „разчертава” границите на региона е Британската империя. Единствено нейното одобрение е могло да формира профила на политическата карта. Не става въпрос само за договора Сайкс-Пико от 1916 г., а за моделиране на общественото мнение, което вече играе огромна роля при правенето на външната политика на отделните правителства.
Основният опонент на Великобритания в региона не е Франция (тя се договаря с нея), а Османска Турция. Така Лондон мобилизира всички инструменти, за да изтласка „болния човек” от близкоизточните му владения.
Вдъхновителят на „Великата арабска революция”, британския офицер Лорън Арабски едва ли играе по-голяма роля от една крехка англичанка, която в същия период обикаля всички горещи точки на Близкия Изток.
Става въпрос за археоложката, пътешественицата и писателката Гертруд Бел (1868-1926), чийто репортажи от Близкия Изток са толкова значими, че влияят, както върху британското обществено мнение, така и върху британската външна политика по онова време.
Счита се, че тя е реалната създателка на Ирак и Йордания.
Нейните описания на „жестокостите на турците” срещу християните в Османската империя легитимират един от съвременните кошмари на турската външна политика, а именно „арменския геноцид”.
Интересен е фактът, че Гертруд Бел описва в силно позитивна светлина бъдещия саудитски крал 40-годишния Абдул Азиз бен Сауд. Обект на възхвала са както „физическите му качества”, така и „държавническото му поведение”.
Не е ясно дали британската апробация на Ибн Сауд са причина за твърденията на съвременните арабски националисти, че всъщност „в основата на създаването на уахабизма стои Британската империя и нейните служби с цел разбиването на арабското единство.”
По-скоро става въпрос за стимулирането на салафито-уахабитската тенденция, оформена в недрата на консервативното общество на Арабския полуостров в противовес на Османската империя, изповядваща сравнително по-либералния ханафитски сунитски ислям. Идеологията на Мохамед бен Абдел Уахаб е идеологически контрапункт на държавническата философия на османската империя.
Колизията е не само идеологическа, тя е и етническа (араби срещу турци) особено изострена по въпроса кой да управлява двете ислямски светини – Мека и Медина. Сблъсъкът на интересите между двете империи (Британската и Османската) е само в Близкия Изток. На Балканите нещата не стоят така. Ако Бел описва с детайли „арменския геноцид”, то не виждаме неин колега да е толкова вокален в разказите си за зверствата на турците в потушаването на Априлското въстание.
Това обаче е друга тема. Интересното в случая е, че снимката на същата тази Гертруд Бел стои на горния етаж в експозиционната галерия, в която настоящият американски президент Доналд Тръмп игра своя известен „танц на сабите” по време на посещението му в Риад на 21-22 май.
Така той показа своето уважение за традициите на саудитските си домакини и беше запаметен от световните медии.
Ситуацията със силния демараж на Мохамед бен Салман в саудитското управление е сходна с тази на краля-основоположник Абдул Азиз, но вече в инверсна форма. На него му е необходима външна подкрепа и легитимност от световната сила, за да стане „пазител на двете светини” и държавен глава на държавата, най-голям износител на нефт в света.
Ибн Салман я получи от САЩ, а я постигна чрез Иванка Тръмп. Това, което е англичанката Гертруд Бел за Абдул Азиз, е дъщерята на настоящия американски президент за новия бъдещ крал на Саудитска Арабия Мохамед бен Салман.
Далеч не е само жълтина историята, разказвана от множество журналисти за начина на получаването на позитивната оценка на Иванка за Мохамед.
Главният редактор на влиятелния и много близък, до престолонаследника вестник „Риад” изпраща журналист, за да вземе извънредно интервю от дъщерята на американския президент. Всъщност целта на интервюто е била един единствена – да се зададе въпрос на Иванка какво мисли за Мохамед бен Салман.
Логично тя отговаря със суперлативи.
Иванка го определя като „модел за ефективна роля за саудитите, арабите и мюсюлманите, притежаващ лидерски качества, амбиция и любов за своя народ и страна.”
Също така го вижда като изключително харизматичен. Този пасаж във многотиражния вестник има силен отзвук в саудитското общество и реално отваря вратата на амбициозния принц за определянето му за бъдещ крал.
Тази маневра на Мохамед бен Салман показва, че макар и милиардер, той продължава да притежава трибалистичния инстинкт на своя предшественик Абдул Азиз. Последният направи революция, за да се противопостави на традицията.
Единствено външният фактор (световната суперсила, която фактурира своята намеса) е толкова силен, за да накара „Комитетът за полагане на клетва”, определящ саудитския монарх, да признае законосъобразността на пренареждането на престолонаследниците след настоящия крал, 81-годишния Салман.
В противен случай общественото мнение нямаше да приеме 31-годишния младеж за бъдещ крал и е възможно 58-годишния бивш първи престолонаследник Мохамед бен Найеф да не приеме „скромната” оферта за няколко милиарда долара пред тази да „изчезне внезапно”. Примери в подобен дух има много в историята на саудитското кралско семейство.
