Мощната турска държавна машина едва ли ще допусне провал на референдума на 16-ти април. На карта е заложена политическата съдба на настоящия президент. Практически, вътрешната опозиция не е сериозен опонент.
Основната опозиционна Народнорепубликанска партия /НРП/ и прокюрдската Демократичната партия на народите едва ли имат сериозен ресурс да се противопоставят на управляващата Партия на справедливостта и развитието /ПСР/ и техните съюзници от Партията на националистическото действие.
Лидерът на първата Кемал Калъчдароглу директно обвини ПСР, че приравняват гласувалите турски граждани с „не“ на обявените от Анкара за терористични организации ПКК, ФЕТО и ДАЕШ.
През 2008 година същата тази ПСР прие закон, по силата на който се забранява партийна пропаганда в турските дипломатически представителства. Настоящото ръководство не само го нарушава, но това става и едностранно.
Единствено членове на правителството, съставено от ПСР, пътуват и агитират турските граждани в Западна Европа, опонентите им не са допуснати.
Статистиката показва, че на територията на Европа живеят над три милиона граждани на Турция с право на глас в настоящия референдум. Те са в състояние да изпратят в законодателния орган около 30 депутати, което представлява силен инструмент в редиците, на която и да е политическа партия в Турция.
Проблемът е, че Анкара превърна Европа в свой опонент в предизборния дебат.
Проправителствените медии влизат в диалог със западни медии, анализи и коментари за предложените конституционни промени, а не с местните политици. За тях те говорят с насмешка и очевидно унижение.
Така например по време на предизборна обиколка премиерът Олтарът отбелязва, че лидерът на опозицията Калъчдароглу не може да управлява, т.е. да пасе, дори стадо от пет кози или овце, та камо ли да управлява цяла държава.
Всъщност цялата ярост се изля предимно върху Германия поради няколко причини. На първо място, между двете държави съществуват исторически връзки. На второ място, на територията на федералната република се намират най-много турски граждани с избирателни права. На трето място, именно Берлин изигра и съществена роля за популяризирането на становището на Венецианската комисия за ниската степен на демократичност на предложените конституционни промени.
Органът, съставен от представителите на 62 държави, в това число и на Турция, беше сезиран от опозиционната НРП. Условието на ПСР бе докладът да остане конфиденциален. Отрицателната оценка наВенецианската комисия изтече частично чрез германската преса, което беше силен удар върху позицията на Ердоган и неговия екип.
Това доведе до яростен гняв от страна на турския министър на правосъдието. След това заваляха обидите като „нацистки практики“, „Гьобелсова пропаганда“, „фашизъм“ и други подобни, които много сериозно ще накърнят двустранните отношения.
За ердоганова Турция малка Нидерландия е само „бананова република“.
В умело дирижираната негативна към ЕС кампания турското ръководство в светлината на съответстваща логика на поведение в подобна кризисна ситуация ще потърси колективната защита, прехвърляйки спора си с Европа от идеологическа на религиозна плоскост.
Повод за това даде решението на Европейския съд в Люксембург за позволение на работодател в Европа да забрани носенето на забрадка на своя служителка, ако прецени така. Анкара веднага изрази готовност да предостави правна помощ на европейски граждани, засегнати от мерката.
Така се появиха и религиозно – цивилизационните нови послания и закани като „свещени войни“, „война между „кръста и полумесеца“ и т.н.
Ако до този момент в сходни ситуации, Анкара се криеше зад общото и традиционно обвинение за „ислямофобия“ и по-рядко за „тюркофобия“, (това видяхме в силните нападки срещу европейските коментари след 15 юли 2016 г, в това число и у нас, когато беше неправен неуспешен опит за преврат) сега ръката е силно протегната към целия ислямски свят.
В това се крие и ключът на разгадаването на плановете на Анкара след спечелването на референдума. Както споделя колумнистът от вестник „Хюриет“ Юсуф Канли след като „супер-президентът“ получи положителния вот на 16-ти април, вероятно той ще се насочи към утопията да стане лидер на целия ислямски свят.
Възможно е правомощията на премахнатия през 1924 година халифат и пренесени на парламента, да бъдат предадени на президентството в Анкара. Може това да са само предположения.
В същото време обявяването на Европа за опонент №1 в народното допитване на 16 април може да предположи възстановяването на структура на двустранните взаимоотношения, съществувала между двете страни от преди 1924 г. Тогава с един закон са променени европейско-турските отношения.
Победата на 16 април ще има тежест на подобен закон и респективно ще доведе до нова ера в двустранните отношения. Всичко това говори за нови перспективи пред българо-турските отношения, които не трябва да бъдат свеждани единствено до ескалиралото покрай българските предсрочни парламентарни избори напрежение.
Нека припомним, че появата на профила на настоящия български държавен глава, Румен Радев, човек свързан със сигурността, се появи заради неуспешния опит за преврат в Турция, наред с предизвикателствата от атентатите в Ница и Мюнхен.
Множеството коментари, които направихме с български специалисти-анализатори силно акцентираха върху подобен силно избираем профил. Профилите на социалния президент /Георги Първанов/ и на чистия евроатлантически президент /Росен Плевнелиев/ останаха в миналото.
Нападките на дипломатическия представител на Ердоган у нас единствено инжектираха допълнително доверие към нашите констатации и анализи.
Партията, която се съобрази с това, спечели. Другата не беше на висота и загуби.
Събитията в съседна Турция наложиха отпечатък върху българския политически живот. Българските конструктори на външнополитическите решения трябва ясно да осъзнаят, че събитията от 15 юли в Турция са равнозначни с тези от 16 април по отношение на отзвук и значение за Европа и България.
Български журналисти, които през юли 2016 г. говориха активно по водещите национални медии, че Европа силно греши, възприемайки Ердоган като демократ преди 22.00 часа на 15 юли и като недемократ след 22.00 часа на тази дата много добре разбират това.
Те промениха мнението си едва, когато видяха името си в забранителния списък. Мисълта ми е, че спрямо събитията в Турция трябва да се изразява постоянно и принципно мнение, изградено върху ясна проевропейска основа и реторика. Обратното поведение би представлявало национално самоубийство.
