Миналата седмица турският президент Ердоган направи обиколка в страните от Персийския залив, които традиционно се възприемат като негови съюзници. Той постави акцент върху Катар като „традиционен съюзник” и на Саудитска Арабия – като „необходим съюзник”. Запознати обаче не се изненадват, че Обединените арабски емирства (ОАЕ) не бяха сред посетените.
Турският държавен глава потърси подкрепа за предложения от него на Вашингтон сценарий за атака срещу Ракка – вместо Сирийската демократична армия (СДА), чийто гръбнак са кюрдските Части за народна защита (ЧНЗ) сирийската столица на терористите от ИДИЛ Ракка да бъде превзета от армия, съставена от турски командоси, сирийски бунтовнически милиции, участващи в операцията „Ефратски щит”, вече превзела стратегическия град ал Баб и военни части на държавите от Персийския залив.
Още преди повече от година Саудитска Арабия заяви, че е готова да участва с ВВС за нанасяне на удари върху позиции на джихадистите.
Очевидно най-същественият проблем пред Вашингтон е как ще бъде съставена сухопътната сила за окончателния щурм срещу Ракка. Въпреки че медийно втората фаза от операцията „Ефратски гняв” за превземането на Ракка вече е завършила, частите на СДА са все още далеч от самия град. В условията на видими турско-кюрдски противоречия по въпроса за пръв път Вашингтон обяви, че е възможно да се ангажира с изпращането на сухопътна армия, с цел окончателното изтласкване на джихадистите от техния бастион. До този момент, администрацията на Обама твърдо се въздържаше от подобни изявления.
Въпросът е обаче, че зад формирането на армията, която ще щурмува Ракка прозира силна задкулисна борба между отделните регионални фактори, в това число и тези, които се числят към видимо компактно изглеждащия сунитски блок. Сякаш сблъсъкът между формираните веднага след „арабската пролет” в Близкия Изток две групи на чисто идеологическа основа – про- и анти-Мюсюлмански братя хвърлят силна сянка и определят профила на антагонизма.
Заявеното от администрация на Тръмп намерение да обяви Мюсюлманските братя за терористична организация засили поляризацията и конфронтацията между двете течения. Неслучайно в интервю за „Ал Джазира” в Катар турският президент отделя достатъчно внимание на този факт. Той поставя акцент върху факта, че за него „Мюсюлманските братя са мисловна група, а не терористична организация.”
Нещо повече, той говори за Мюсюлманските братя като идейно течение, на което той е чужд, презастраховайки се в случай, че то попадне в черния списък на САЩ.
До преди няколко месеца Турция, Катар и Саудитска Арабия бяха трите регионални държави, чието влияние доминираше върху сирийската опозиция. До руската интервенция в Сирия на 30 септември 2015 г. тях ги обединяваше лозунга: „Свалянето на режима”.
Всяка държава имаше своята роля, но рядко се постигаше координация. Много често те се конкурираха за влияние върху лидерството на политическата опозиция. В определен момент дори се получи своеобразна ротация на влиянието.
След превземането на Алеппо саудитско-катарското влияние силно намаля. Това се дължи на няколко обстоятелства. Русия успя да „съблазни” (и респективно да неутрализира) Катар с две огромни сделки, при които Роснефт закупи 16,3% от най-голямата продоволствена компания на Катар.
В същото време „подвижните йеменски пясъци” погълнаха голяма част от енергията и парите на Саудитска Арабия. Сега, сякаш на предна линия се появява друг играч от Персийския залив, а именно ОАЕ. Тази нефтена държава обаче има свое виждане и концепция за развитието на събитията в Сирия. Тя се различава коренно от тази на нейните два партньора в Съвета за сътрудничество в Персийския залив и най-вече на Турция.
Един от основните опоненти на Турция по линия на отрицанието на Мюсюлманските братя са ОАЕ. Абу Даби възприема най-старата ислямистка партия в света като заплаха за нейната национална сигурност, обявявайки я още през 2014 г. за част от терористичните организации. Някои близкоизточни медии дори предположиха, че зад опита за преврат в Турция на 15 юли 2016 г. стоят сили, свързани с Абу Даби.
Всъщност по отношение на Турция, управлявана от про-Мюсюлманските братя Партия на справедливостта и развитието, ОАЕ прилагат правилото: „Приятелят на моя враг, е мой враг” и обратното, но по отношение на кюрдите: „Врагът на моя враг, е мой приятел.”
Така в светлината на турско-кюрдската конкуренция за щурма на Ракка, ОАЕ директно се намесват в полза на СДА и на кюрдската автономия, създаваща се на турско-сирийската граница. Според местни източници Абу Даби гради своята помощ за кюрдите на две нива.
Първото е предлагане на финансова помощ на местни шейхове, чиито племена са разположени между Ракка и Дейрезор. Второто е ускоряването на контактите с местни кюрдски лидери, предлагащи им политическа и военна помощ.
В центъра на разговорите е общата цел, а именно „противопоставянето срещу турската експанзия в Северна Сирия”. Запознати считат, че тези действия са в изпълнение на нова, осъвременена стратегия за регионална външна политика на ОАЕ.
Експерти са на мнение, че от кюрдска страна също има силен отклик към емиратската покана, независимо че лидерите на СДА като цяло имат висока степен на доверие на американските си съюзници. В същото време, те отлично знаят, че Турция и САЩ са стратегически партньори в НАТО и засиленото сътрудничество между техните командвания за превземането на ал Баб го доказва. Емиратската помощ е инструмент или резервен вариант за кюрдите, в случай че САЩ се откажат от военната си подкрепа под силен турски натиск.
ОАЕ засилват своите контакти не само с кюрдите, но и с лидерите на арабските милиции, които са част от СДА или които готвят своите бойци за щурма срещу Ракка. Една от тези милиции е „Сирия утре”, чийто ръководител е Ахмед Джерба, бивш лидер на Сирийската национална коалиция, основното опозиционно политическо тяло. Той попадна в емиратския фокус, тъй като се смята за сигурен участник в щурма срещу Ракка от всички заинтересовани страни – кюрди, Турция и САЩ.
Преди Джерба се възприемаше като „саудитския човек” в опозицията, сега обаче той стои по-близо до Абу Даби. За кратко време Анкара арестува редица негови активисти и командири, които бяха дислоцирани в Турция. Под американски натиск статуквото беше скоро възстановено. Всъщност до преди няколко месеца Риад и Анкара работеха плътно с сирийските бунтовнически сили, поделяйки си ролите. Първите даваха парите, а вторите – предоставяха съветници, тренировъчни лагери и логистика. Като цяло обаче турската доминация беше категорична.
След емиратската „интервенция” и своеобразно изтласкване на саудитите от емиратците в работата с племенните шейхове, ухажвайки ги с конкурентни суми, се усеща едно саудитско желание за еманципация по отношение на работата със сирийските милиции. Това пренасочи вниманието и действията на саудитските служби към арабски милиции, които имат антитурска насоченост. Всъщност става въпрос за онези арабски отряди, които са част от СДА и които воюват рамо до рамо с кюрдите от ЧНЗ. Една от тях е „Армията на бунтовниците”.
Реакцията на Анкара беше мигновена, искайки от Риад да преустанови тази свои контакти или да упражни натиск върху тази сирийска милиция да напусне редовете на СДА и да прекъсне връзките си с кюрдите. Нещо повече, Анкара предлага именно въпросната милиция да стане една от доминиращите в бъдещата „зона за сигурност”, която ще бъде, според нея, създадена в Северна Сирия. Така Анкара й предлага – стопанин в „зоната за сигурност” или сблъсък с „Ефратски щит”.
Вероятно решението накъде ще тръгне „Армията на бунтовниците” ще бъде взето от американска страна. Причината за това е, че именно тя е сформирала тази сирийска милиция, още преди да се присъедини към СДА, тогава когато нейните командири са получавали директно своите заповеди от централното американско командване.
„Интервенцията” на ОАЕ в сирийския пъзел затруднява турските амбиции и най-вече аспирациите на Анкара да влезе в Ракка. Симптоми за появата на облаци в руско-турските отношения също се появиха след провеждането на т.нар.
„Кюрдски национален конгрес” в Москва, за който руското МВнР се оказа, че няма информация. В крайна сметка обаче крайното решение за това как ще изглежда армията, която ще изтласка джихадистите от Ракка ще се вземе не толкова от Анкара, Абу Даби, Риад, Доха, Москва или Дамаск, колкото от Вашингтон, в чиято зона на влияние влиза този град след сключването на т.нар. „договор Ефрат” между САЩ и Русия от края на 2015 г.