В последните месеци на мандата на президента Джордж Буш-син евентуален военен конфликт с Иран изглеждаше много вероятен. Разведряването дойде по време на двата мандата на Барак Обама. Републиканците отново са на власт. Означава ли това, че те отново ще потърсят сблъсък с Техеран? Анализ на Генади Петров.
Големият базар в Техеран е много повече от масивен полуоткрит търговски комплекс. По неговите коридори, дълги километри, може да прекарате часове сред пъстротата на хиляди различни стоки и да усетите историческото богатство на древен и днешен Иран. Ловките търговци, наречени базаари, могат да ви почерпят с чай или масгати (шафранов локум) в опит да задържат интереса ви, докато разлгеждате стоките им.
Ще се пазарят дълго преди да купите от тях. Ако все пак не го направите, гордо и все така невъзмутимо ще продължат да хвалят стоката си. Сигурното е, че те няма да продадат на загуба, няма да са безкрайни в отстъпките си и много бързо ще се преориентират към следващия любопитен посетител.
Именно от тази гледна точка трябва да се изхожда при формирането на устойчиви междудържавни отношения с Иран. Ако не разбирате базара като социален феномен, не вниквате в логиката на Техеран. Днес “стоката” е постигнатото с широка международна подкрепа ядрено споразумение, а недоволният клиент е Доналд Тръмп, който многократно показа в кампанията си, че държи на рекламация.
Стените на базара в Техеран крият много тайни за Ислямската революция.Отбраният елит на тази обществена прослойка от дребни и средни търговци, както и банкери, оказва решаваща подкрепа за свалянето на Мохамед Реза Пахлави.
Техният традиционализъм произтича от десетките години на близко сътрудничество с шиитските улеми. Представители на базаарите обезпечават сигурността на имам Хомейни при окончателното му завръщане в Техеран, участват активно в създаването на Революционната гвардия (Пасдаран) и ливанската Хизбула, заобикалят оръжейното ебмарго по време на Ирано-иракската война и днес малцина висши базаари контролират мащабни държавни тръстове (боняди), които формират пряко близо 20% от икономиката на страната.
Най-важен обаче остава косвеният им отпечатък върху иранската външнополитическа доктрина след Ахмадинеджад, а именно-прагматизъм и готовност за компромис, разбира се със своите конфесионални и исторически щрихи. Културата на базара е тази на преговори, не на императивни послания. Последните, както историята показва, водят единствено до ескалация на напрежението и опасна конфронтация.
Какво се случи…
В четвъртък с 99 гласа „за” в 100-местния американски Сенат беше гласувано 10-годишно удължаване на президентските правомощия по налагане на санкции срещу Иран. Мотивът към решението е „гаранция за придържане към ядреното споразумение”, постигнато във Виена през юли миналата година, съгласно което Иран съкращава ядрените си дейности, в т.ч елиминра запасите си от уран със средна степен на обогатяване, в замяна на постепенно вдигане на иконмическите санкции.
Решението предизвика гневни реакции от правителството в Техеран, което осъди хода на Сената като нарушение на постигнатите договорености, а външният министър на Ислямската република Мохамед Джавад Зариф каза в събота, че то „показва ненадежността на американското правителство”.
Върховният лидер на Иран имам Али Хаменей заяви, че Иран ще отговори, ако последва възобновяване на санкциите.
Представител на Белия Дом, цитиран от New York Times, обяви че решението не противоречи на ангажимента на Вашингтон по отпадане на санкциите, ако Иран се придържа към споразумението.
От своя страна в неделя при внасянето на бюджета за разглеждане в Меджлиса, президентът Хасан Рухани заяви, че Иран няма да „толерира” неспазване на споразумението от която и да е държава от групата P5+1 и страната му ще отговори „твърдо” на такъв акт.
Рухани още веднъж подчерта, че Иран стриктно се придържа към споразумението и няма намерение да го нарушава. На практика удължаването на действащия закон за налагане на санкции над Иран (ISA), който трябваше да изтече на 31 декември, позволява налагането на евентуални бъдещи санкции с разширен и незабавен ефект, а това би се вписало в дневния ред на избрания за президент Доналд Тръмп.
За да влезе в законът в сила е нужен подписът на президента Обама, а заместник-секретарят на Белия Дом по медийните въпроси Ерик Шулц, заяви, че се очаква той да го подпише. Въпреки опита на Обама за нормализиране на отношенията с Техеран, имаше няколко нееднозначни случая на втвърдяване на тона от Вашингтон по линия на разположените елементи за ПРО в Европа.
Доналд Тръмп многократно се обяви против ядрената сделка на Иран с петте постоянни членки на СС на ООН плюс Германия и ЕС, като го определи като “катастрофа”, заканвайки се да го „разруши.”
За да спечели номинацията на републиканската партия и по време на дебатите с Хилари Клинтън, Тръмп активно залагаше на антииранската карта, най-вече осъждайки плащанането на 1.3 млрд. долара на Иран от администрацията на Обама.
Колоритният политик пропускаше да спомене, че средствата се репатрират на иранската държава съгласно двустранен договор от края на 70-те години за платени от иранска страна, но недоставени американски оръжия.
Милиардерът дори се закани и на военен конфликт с Техеран.
Докато Тръмп структурира политиката си по отношение на Иран, отвъд изборната емоция, решението на Сената за възможни нови санкции задава опасен прецедент, който поставя на тест европейското единство и геополитически капацитет.
Пред Великобритания, Франция и Германия стои възможността да се позоват на инспекциите и докладите на Международната агенция за атомна енергия(МААЕ), съгласно които Иран не обогатява уран за военни цели и се придържа към международните си ангажименти или да подсилят стратегическата си връзка със САЩ при една непридвидима администрация на Тръмп.
Берлин е сред най-големите търговски партньори на Техеран и едва ли безусловно ще подкрепи промяна на американската позиция, но Лондон не би рискувал спад в отношенията с Вашингтон в условията на тежък Брекзит, дори да не са налице нарушения в споразумението. Последната ярка френска опозиция на американска военна интервенция пък беше през далечната вече 2003 г. преди инвазията в Ирак.
Не е ясна и каква би била формалната обосновка за въвеждане на нови санкции отвъд политическата реторика. Аргументите на Тръмп вероятно биха се опряли на иранското военно присъствие в Сирия и подкрепата на Техеран за йеменските хути и Хизбула, която Русия и Китай не разглеждат като терористична организация, за разлика от Вашингтон и Европейския съюз.
Съюзът диференцира военното крило на организацията и политическата партия. Въпреки че Съветът на ЕС изрази „решително придържане” към споразумението през ноември, е изключитено трудно да се прогнозира колко единно биха действали големите европейски сили.
Сигурно е, че технически необоснован нов кръг санкции от американска страна би попречил на Тръмп в едно бъдещо сътрудничество с Русия, която е сред големите партньори на Техеран, в Сирия. Именно последното бе сред най-прокламираните тези на Тръмп, която го отличаваше от опонента му Хилари Клинтън.
Фактите
На 14 юли 2015 г. Русия, Китай, САЩ, Франция, Великобритания, Германия и върховният представител на ЕС по въпросите на външните работи и сигурността (E3/EU+3) договориха във Виена съвместно с Иран сложно споразумение(JCPOA), което цели да гарантира мирния характер на иранската ядрена програма.
Окончателния вариант на споразумението бе предхождан от две временни рамки от Женева и Лозана, които въвеждат стриктен международен контрол от страна на МААЕ върху ограничената прогарама на Техеран срещу отпадане на икономическите санкции. Женевското временно споразумение от 2013 г. бе първият формален документ между САЩ и Иран от 34 години, с което администрацията на Обама показа, че предпочита да преговаря с Иран и да не търси ескалиране на конфронтацията.
Сключването на споразумението съвместно с международната общност може би ще остане неговото най-запомнящото се външнополитическо постижение от двата мандата. След революцията от 1979 г. срещу Иран имаше множество американски и международни санкции, както и различни ограничителни мерки в икономическата, търговска, научна и военна сфери- от забраната на продажба на пътнически самолети, през петролно, оръжейно и дори хайверено ембарго, до замразяване на международни активи и прекратяване на членството на ирански банки в разплащателната система SWIFT.
Санкциите на ЕС се доближаваха по обхват до американските, като след постигнатия консенсус на ниво Комитет на министрите в Съвета на ЕС за ограничаване на иранския износ на петрол , Техеран реагираше мигновено със заплаха за блокада на Ормузкия проток, през който се осъществява около 20% от световната търговия с черно злато. Затварянето му щеше да създаде енергийна парализа. От 2006 г. в продължение на близо десетилетие СС на ООН излезе с 8 резолюции, санкиониращи Иран и ядрената му програма в частност.
На 20 юли 2015 г. петнадесетте членки на СС приеха единодушно резолюция 2231, която, съгласно определени технически условия, формира пътна карта за постепенно прекратяване на режима на санкции срещу Техеран.
През януари т.г. САЩ и ЕС вдигнаха икономическите и финансови санкции, макар да бяха запазени известни рестрикции. JCPOA значително деескалира напрежението, гарантира правото на Иран на ядрена енергия за мирни цели и осигури плавен достъп на чуждестранни фирми до перспективния ирански пазар.
Според последния доклад на МААЕ Иран не е продължил строителството на реактора за тежка вода в Арак по първоначалния дизайн, а броят на центрофугите във фабриката за обогатяване на уран в Нетенз отговаря на договорения в споразумението. В допълнение, Техеран осигурява редовен достъп на международните инспектори до обектите си и агенцията посочва в заключителното си становище, че Иран се придържа към документа.
Една от гъвкавите черти на JCPOA е, че съдържа разписани провизии, които гарантират незабавно възобновяване на санкциите (т.нар snap back провизия), ако Ислямската република не изпълнява ангажиментите си. Тук е важно да се отбележи, че споразумението обхваща единствено ядрената програма на Иран, а не програмата й за развитие на конвенционални балистични ракети. Именно по тази линия Вашингтон налага допълнителен кръг от санкции за лица и фирми, свързани с паздараните.
JCPOA прави изключение за САЩ (формализирано в Сената-бел.авт.), които поддържат този режим по свои политически усмотрения, основно подкрепата за Хизбула. Неясната съдба на документа при администрацията на Тръмп обаче създава несигурност, чийто ефект няма да се ограничи единствено върху бъдещите двустранни отношения между страните.
Засега изобрът на генерала от резерва Джеймс Матис, един от най-яростните критици на Иран, за министър на отбраната не е много обнадеждаващ сигнал към Техеран. Съветникът на Тръмп по националната сигурност генерал Майкъл Флин също многократно е изразявал призиви за подкрепа на „вътрешната опозиция” в Иран.
Историята, господа, историята
За да се разбере текущото състояние на крехките и периодично рязко влошаващи се отношения на Вашингтон с Техеран е нужно обективно познаване на ключови исторически факти, без политизиране на темата.
През 1953 г. в държавен преврат, организиран от ЦРУ и МИ6, е свален Мохамед Мосадегх, демократично избраният премиер на Иран, който прекратява американските и британски петролни концесии и ренационализира находищата след парламентарно решение под предлог, че договорите не са изгодни за иранските граждани.
Близо 50 години по-късно държавният секретар Маделин Олбрайт дипломатично ще заяви, че е лесно да се види защо иранците „мразят” тази намеса във вътрешните им работи. След преврата срещу Мозадегх, за да се “обезпечат” петролните интереси на великите сили, отново с подкрепа на ЦРУ, е създадена иранската тайна полиция SAVAK, известна сред обикновените иранци от онова време като „фабриката за нокти”, която парира всеки опит за въстание срещу потърсилия американска закрила накрая на живота си Мохамед Реза Пахлави.
В статия от 1979 г. списание TIME определя SAVAK като „най-омразната и всяваща страх организация в Иран.”
Според разсекретени документи на ЦРУ, цитирани от Foreign Policy, администрацията на Роналд Рейгън е знаела, но не е предотвратила, забранената употреба на иприт (бойно отровно вещество) от Саддам Хюсеин по време на Ирано-иракската война при офанзивата в кюрдския град Халабджа.
Последната е известна като „кървавия петък” от 1988 г. и довежда до смъртта на между 3200 и 5000 души, основно ирански военнослужещи и цивилни кюрди. Милиардната помощ на САЩ за нахлулия без никаква международна санкция в Иран Саддам Хюсеин е чувствителна тема сред иранците от онова поколение.
По ирония на съдбата Хюсеин си отиде не без усилията на бившите си съюзници, но вече като техен враг в небезиствестната war on terror.
В годината на „кървавия петък” над ирански териториални води в цивилен полет 655 от Техеран до Дубай е свален пътнически самолет на иранските авиолинии. Американският флот в Ормузкия проток определя като грешка изстрелването на фаталната ракета, а политиците във Вашингтон изразяват „разкайние” за загубата на 290 живота, но никога не излизат с формално извинение . Случаят десетилетия тегне като сянка над сложните отношения между Техеран и Вашингтон.
Много от политиците на Капитолия от своя страна държат да напомнят чрез сходна на Тръмп реторика, че невъможонстта да се стигне до траен мир с Иран се дължи на смъртта на 305 военнослужещи в Бейрут преди 33 години, когато шиитската група „Ислямски джихад” врязва два камиона пълни с експлозиви в американските и френски поделения.
Иран до днес не е признавал участие в случая или потенциална подкрепа за групата, но издигна паметник в Техеран в чест на годишнината от инцидента, което още повече наля масло в огъня.
Разбира се основната историческа причина за средния американец остава продължилата година и половина заложническа криза в американското посолство в Техеран непосредствено след революцията, споменът за която бе възроден с получилия оскар филм „Арго” на Бен Афлек. Отвличането на чужденци от Хизбула в Ливан през 90-те години също възпрепятства положителното развитие на отношенията, както и заплахата, според американска страна, която Иран и Хизбула представляват за Израел, особено след войната преди десет години.
С готовността си за диалог с Иран президентът Обама и Техеран показаха, че времето, в което историческите събития доминантно ще диктуват настоящата динамика трябва да приключи.
Консервативни сили и от двете страни възпират установяването на трайни умерени отношения. Това, което не съумяват да видят е, че самите те представляват двета страни на една и съща монета. Бившият президент Махмуд Ахмадинеджад и неговата подчертано антиамериканска реторика се позоваваше на историята. Същото правиха и американските президенти от Картър до Буш.
Но днес в Техеран не стои Ахмадинеджад, а опитният технократ Хасан Рухани и умелият дипломат от кариерата Мохамед Джавад Зариф. За да отвори пътя към устойчиви нормални отношения с Техеран, Вашингтон трябва да се отърси от лобизма при формирането на политиката си в региона и да преразгледа практиката на консолидация на електорат чрез антиирански настроения, които почиват на миналото.
Само по този начин и двете страни ще овладеят своите ястреби, които искат конфронтация на всяка цена.
Вероятно Доналд Тръмп също ще предприеме курс, водещ към геополитическо напрежение, като направи опит да предоговори или отмени споразумението с Иран и наложи нови санкции, без или с ограничен оглед на последствията върху конфликта в Сирия. От началото на кампанията си досега той демонстрира точно това, но както неговите предшествиници сами разбраха, базарът е място за преговори, не на заплахи.
