Българският студент и журналист Генади Петров попада в епицентъра на мигрантите в Швеция. И си задава въпроса – защо страната е сред първите на глава от населението в Европа по брой на присъединилите се към редиците на “Ислямска държава”? Един уникален репортаж, който ще промени представите ви за Скандинавия.
Живея от близо три години в Швеция като студент. Относително кратък период, в който човек не може напълно да се научи да възприема свободно, дори бих казал механично, политическите и социални процеси в едно общество, но достатъчно дълъг, за да съзре бавно движещите се пластове под привидно спокойния политически дневен ред.
Швеция е хуманитарна супер сила, както с право я определи бившият министър-председател Фредрик Райнфелд. Престоят ми съвпадна именно с бежанската вълна, която заля страната и в по-широк контекст Скандинавия. С интерес наблюдавах и общувах с много от хората избягали от държавите си, които далеч не се ограничават до региона на Близкия Изток.
Като журналист, който следи този регион обаче се опитах да погледна отвъд мулти-конфесионалната среда на всеобщо разбиране и се съсредоточих върху една деликатна за обществото и политиците тема.
През последните години в скандинавския регион се наблюдава тенденцията на неправителствени организации, част от институционалната мрежа на “Мюсюлманско братсво” в Европа, да се борят за по-голямо политическо и социално влияние. Те не прокламират широко своите цели, а споделят напълно легитимните методи на представителство в демократичната държава, за да прокарват своя интерес, който повечето дипломати от кариерата биха определили като нездрав.
Предприех кратко пътуване до Стокхолм и Малмьо, за да се запозная с бивш последовател на групата и неин настоящ ръководен кадър. Исках да разбера какви са нейните методи и цели и участва ли тя в голямата игра на хиляди километри от Скандинавия, в Сирия и Ирак.
Датата е 22 юли 2011 година. Норвежкият крайнодесен терорист Андерш Брайвик детонира самоделна бомба в сърцето на Осло. Половин тонната комбинация от азотен тор, самолетно гориво и шрапнели, скрита в микробус, отнема живота на осем души и ранява над двеста, на метри от норвежкия парламент.
По-късно същия ден Брайвик собственоръчно разстрелва с преработена ловна пушка 69 души от младежката организация на работническата партия, събрали се на остров Ютьоя. Действията на Брайвик резонират като шокови вълни в цяла Скандинавия. Така нареченият lone wolf (самоорганизиран екстремист) успява да разклати устоите на толерантната Северна Европа, която десетилетия наред гради своята социалдемокрация, осланяйки се на максимално широко представителство, ревностна защита на малцинствата и насърчаване на културното и религиозно многообразие.
Ако мога да направя алюзия с медицинската терминология, то бих определил този терористичен акт като предхождащ симптом, явен знак за остро заболяване, което ако не бъде адресирано адекватно, поставя в риск ефектвиността на скандинавското социално включване като обществена имунна система.
В Швеция, като най-голямата държава от скандинавския регион, проблемите са особено видими. След терористичния акт на Брайвик в съседна Норвегия, в страната се подсили негласният обществен договор, своебразен Pax Romana, съгласно който единствено чрез безусловното признаване и подкрепа за религиозните и културни различия, включително улрта-консервативните им интерпретации, може да се обезпечи мирното съществуване.
На пръв поглед популярна мярка, лесно приемлива сред широките слоеве от толератното шведско общество, 15% от което е родено извън пределите на страната. Мнозинството от тези мигранти са родени в Близкия Изток и Африка и са последователи на умерена форма на своите религии, ислям или християнство. Без да политизират своите вярвания, те са абсолютно интегрирани редови членове на обществото, които работят и плащат данъци, създават семейства и бих казал дори придават чар на пъстрия социо-културен пейзаж.
Техният антипод обаче е малка капсулирана група от ислямисти, предимно сомалийски имигранти, които са на първа линия на идеологическия фронт в борбата за политическо и социално влияние в скандинавската страна. Според доклад на шведската агенция за национална сигурност Säpo от 2015г., страната е сред първите на глава от населението в Европа, заедно с Белгия и Косово, по брой на присъединилите се към редиците на Ислямска държава в Сирия и Ирак.
Всеки човек би си задал въпроса защо в една от най-богатите държави в света, синоним на социална сигурност и толерантност, въобще изобщо съществуват радикализирани елементи. Краткият отговор е защото може, защото средата го позволява и в известна степен насърчава ,а обществено-политическият рефлекс изглежда притъпен за опасните последствия на пълзящата ислямизация.
На 18-ти април тази година шведският строителен министър от турски произход Мехмет Каплан подава оставка, след като става ясно, че се е срещал системно с членове на „Сивите вълци” и ръководни представители на турската ислямистка организация „Мили Гьоруш” в Швеция, станали известни с призива си за насилие към етнически арменци.
Може би най-скандалното изказване на Каплан в двугодишната му кариера на министър е сравнението на заминаващите да се бият в Сирия и Ирак екстремисти с шведите доброволци по време Съветско-Финландската война. Отказът му да осъди по категоричен начин екстремизма в Сирия и Ирак не се хареса на голямото мюсюлманско малцинство, което въпреки че не е абсолютно хомогенно в своите вярвания и представителство, отново демонстрира умереност и навременно се разграничи от министъра по всевъзможни начини.
Единствено въпросната добре координирана мрежа от организации и прикрити салафитски джамии пое курс към яростно медийно противопоставяне и всеячески се стремеше да поляризира общественото мнение, представяйки ситуацията като проява на ислямофобия и дискриминация спрямо малцинството.
Пътуването ми ме отвежда в Ринкеби, предградие на столицата Стокхолм с голямо имигрантско население от Африка и Близкия Изток, където през 2013 г. имаше сериозни протести срещу правителството и множество запалени обекти и автомобили, а оттогава насам и няколко атаки над журналисти.
Бях чувал за това място от медиите, около него се носеше печална слава на “no go zone” за органите на реда, която е опасна за всяко външно лице. На пръв поглед не усетих такова нещо в този приятен октомврийски следобед. Ринкеби е едно десетките гета, обособени в големите градове, към които мрежата има оперативен интерес. Много от жените наоколо носят пълна забрадка, известна като никаб. Появата ми започна да се приема с известно недоверие едва след като сядам на една от относително изолираните маси в сомалийско кафене за уговорена среща с напуснал „Мрежата” швед на около 30 години, също от сомалийски произход.
Домакинът ми се появи десет минути след мен и нервно ме помоли да излезем навън един след друг и да се видим на входа на централния мол на града след час и половина. Представи се като Абди и силно държеше да не бъде сниман и записван. Свърза ни колежка от университета, която е активист на организацията “Refugees Welcome” в Швеция. Абди е маркетинг специалист по образование от частния университет „Баресан” в Могадишу и му предстои да вземе шведски паспорт.
Има немалка политическа култура и европейският му външен вид по нищо не подсказваше тревожните неща, които предстоеше да ми разкаже.
След въпросния час и половина се срещнахме на новото уговорено място и се насочихме към дискретно малко кафене на първия етаж на масивната сграда в централен Стокхолм.
-Генади, казах аз, протягайки ръка повторно. Какво можеш да ми кажеш за “Мрежата”?
Отново видимо притеснен Абди се загледа съсредоточено в тъмното голямо копче на шлифера ми, да не би случайно да го записвам. След като парирах принесненията му, той се успокои и започна да говори забързано на развален английски.
“Дойдох през 2010 г. заради войната (конфликта в Сомалия) заедно с хиляди от Сомалия, мислех си, че Швеция е отворена страна и бързо ще си намеря работа. Търсих година и половина, учих езика и получих статут, но не можах да се устроя. Тъй като парите от помощите не достигаха, със семейството ми се хранихме в кухнята на комплекса към джамията в Стокхолм”…
-Коя джамия точно?- прекъснах го аз, в опит да наваксам с воденето на записки.
Няма значение, не мога да кажа – каза ми Абди – от страх истинското му име да не излезе в архивите от онова време, ако от организацията направят разследване. Не можах да го успокоя с факта, че съм български журналист и едва ли бившите му покровители следят нашите медии. Разговорът бързо премина по същество след това.
“Тези хора са фанатици, но умело го прикриват. Финансират се основно от държавата и членовете си, разпалено, но тихо заяви моят събеседник. На пръв поглед не правят нищо незаконно, но по време на всеки тахаджуд (вечерна незадължителна молитва-бел.авт.) призоваваха към насилие, искаха от нас да заминем за Сирия и да порицаваме всеки в предградията на Стокхолм, който е кафир (неверник). Именно затова ни събираха мобилните телефони преди молитвата, за да не стане ясно какво правят. Обещаваха ни големи пари за съпругите и децата ни, както и покриване на пътните ни разноски до Сирия ако заминем и станем част от Даеш. Затова напуснах. Най-страшното е, че големи политически партии стоят зад тях и хората не виждат това”.
-Прочетох няколко доклада, според които тази структура е част от Мюсюлманско братсво. Доколко това е така и защо политиците от управляващата коалиция толкова се страхуват да се разграничат от тях?
“Не мога да твърдя със сигурност, наистина нямам представа. Истината е, че вътре в групата през цялото време разделяха мюсюлманската общност на правоверни и неверници, но навън това не се допускаше. Пред медиите всеки случай се използваше за разкриване на опасността от ислямофобия, независимо дали човекът следва дванадесетте ( шиит-б.а.) или е сунит. Тези хора са опасни и не са истински религиозни лидери, изненадвам се, че малко го виждат, а още по-малко го коментират. Политиците изпитват див страх от това да бъдат обвинени в насаждане на религиозна омраза. Те просто не разбират, че тези хора не представляват мюсюлманската общоност”.
Абди изчезна, така внезапно, както се беше появил. С лека ирония забелязах, че на фона от съседното спортно брандирано кафене тихо се чуваше известното рок парче “Highway to the danger zone”.
Думите на Абди се потвърждават в голяма степен от няколкото документални филма на малки алтернативни медии в Швеция, които хвърлят известна светлина върху добре пазените тайни на въпросната група, насърчаваща имигранти, основно от сомалйиски произход, да заминат за Сирия.
Дейността им обаче, не се ограничава само до това направелние. Религиозните храмове, в това число джамиите, получават финансиране от централния бюджет и местните власти, ако насърчават равенството между половете и промотират религиозната толерантност.
Спорно е доколко искрено се придържат към тези ценности, след като репортери на държавната телевизия SVT влязоха под прикритие през 2012 г. в 10 големи джамии в страната, а в 6 от тях имамите заявиха , че не осъждат, дори приветстват, домашното насилие и полигамията. След разкритията грантовете са прекратени, но едва месеци след това възобновени под предтекст, че групата реално не сегрегира обществото.
Не липсват и други притеснителни за тази част на света изказвания, като това на имама от стокхолмската джамия Махмуд Халафи, които публично изрази задоволство от силната връзка между ислямистите и Зелената партия, министър от която бе Каплан.
Оставих красивия Стокхолм с повече въпроси отколкото отговори. Отвъд забързаното ежедневие и спокойното усещане за предвидимост у хората, се виждаше, че под повъхността тлее нещо повече. Насочих се към Малмьо за среща със следващия си събеседник.
Очаквайте втора част от репортажа на Генади в следващите дни.
Харесвате този текст? Последвайте ни в социалните мрежи.
