Протичането на двете ключови битки в Мосул и Алеппо показват невероятната видима и задкулисна динамика, в която са ангажирани местните, регионалните и международните фактори. За източноевропейците от водещо значение е тази за втория по големина сирийски град.
Москва и Анкара се направиха изводите от кризата в отношенията, през която преминаха, вследствие на сваления руски военен самолет. Двете държави дават ясен знак, че тя няма да се повтори. Големият въпрос е до къде се простират границите на „приятелството”? Двете столици имат различни трактовки на изградените след разменените посещения на техните лидери в Санкт Петербург и Истанбул. За Кремъл затоплянето на отношенията с Анкара е тактическо, тъй като основният противник е САЩ и НАТО. За Путин е много по-важно да се поощрява турския иредентизъм спрямо САЩ, разширяващи своето военно присъствие в Източна Европа, отколкото очевидните претенции на Анкара към Алеппо и Мосул. Турски колумнисти припомнят специалните аспирации на Турция към двата втори по големина града в съседна Сирия и Ирак, отбелязани в акта „Национална харта”, гласуван в турския парламент още през 1920 г. Тогава се оформят днешните национални граници на турската държава.
Днес руската страна разпространява подборен анализ на руско-американските отношения в Сирия от февруари 2016 г., когато двете велики сили се договориха за първото примирие. С факти, интерпретирани по свой начин, Москва хвърля цялата вина за кръвопролитията в арабската страна на САЩ, внушавайки че последните не могат или не желаят да контролират опозицията. Директната руска атака не е срещу Анкара, Риад или Доха, а срещу Вашингтон.
Прави впечатление, че паралелно с това, вследствие на директните договорки между командващите на генералните щабове на Русия и Турция е създаден щаб за обмен на информация в Латакия, в който са привлечени руски, сирийски, ирански, иракски (шиити) и турски офицери. Звеното следва да координира военните действия в двете битки в Мосул и Алеппо. Интересното обаче е, че настъплението на иракската прошиитска милиция „Ал хашад аш шааби”, директно ръководена от командира на бригада „Кудс” на иранските паздарани, митичният генерал Касем Сюлеймани, към стратегическия град Тел Афар, на 55 км западно от Мосул, е синхронизиран именно с този център, а не с иракско-американския щаб, ръководещ операцията срещу ИДИЛ в Мосул.
Има решение на въпросния щаб, че когато има нужда от по-засилено американско ВВС присъствие, то ще бъде поискано директно чрез иракския премиер Хайдар Ибади. Наблюдатели отбелязват, че след преустановяването на участието на иракските пешмерга, въздушните атаки на международната коалиция на позиции на ИДИЛ в Мосул са намалели с 65%. По този начин руски, турски и ирански офицери участват индиректно в операцията в Мосул. Последните са обединени от желанието на техните правителства, разгромените от Мосул, джихадисти да не бъдат изтласкани от иракската столица на ИДИЛ към Сирия, но с различни мотиви.
Говорителят на „Ал хашад аш шааби” Ахмед ал Асади директно заявява, че след като „терористите от ИДИЛ бъдат разгромени иракските шиитски милиции, последните ще продължат към Сирия, за да помагат на Башал Асад”. В същото време, Турция вижда в бягащите джихадисти от ИДИЛ в Сирия затруднение за ръководената от нея операция „Ефратски щит”. Анкара иска да бъде отрязан пътя на терористите от Мосул към Сирия, но не желае това да бъде сторено от шиитските милиции. По тази причина турският президент Ердоган рязко се противопостави на намеренията на „Ал хадаш аш шааби” да атакува Тел Афар, заселен предимно от туркмени, които са както сунити, така и шиити.
Прави впечатление разгарянето на битката в Алеппо, в която двамата „приятели” Путин и Ердоган демонстрират висш дипломатически и военно-оперативен пилотаж. Пред камерите техните дипломати поставят акцент върху необходимост от примирие, говорейки със загриженост за жертвите, дадени от цивилното население. Военните обаче са на друго мнение. Офанзивата на бунтовниците, които се борят за своето оцеляване в източната част на икономическата столица на Сирия, започна когато Ердоган заяви, че „Алеппо е на неговите жители”. Практически стана ясно, че в споразумението между Путин и Ердоган има огромни бели петна.
Очевидно не са очертани границите на зоните на влияние, особено тези, определящи разделението в Алеппо и в северната част на неговата провинция. Ако между САЩ и Русия действа негласния договор от Ефрат (на запад е руска зона, на изток – американска), то големият въпрос между Русия и Турция е кой ще контролира стратегическия град ал Баб. Понастоящем бидейки в ръцете на ИДИЛ, той е възприеман от руско-сирийските войски като тил на Аллепо, а за Анкара е стратегическа позиция, тъй като прекъсва настъплението на прокюрдските „Части за народна защита” (ЧНЗ) в Северна Сирия.
Факт е, че офанзивата на бунтовниците в Алеппо започна след като сирийските ВВС бомбардираха позиции на протурските милиции от Сирийската свободна армия, участващи в операцията „Ефратски щит” в околностите на град ал Баб. Веднага след това руските военни поискаха от Путин да им разреши да възобновят въздушните нападения над опозиционните милиции в Алеппо. Руският президент отговори, че „не е дошъл моментът”, преценявайки че на този етап е по-добре да запази тактически добри отношения с Анкара, тъй като основният противник са САЩ.
Това е независимо от факта, че на руската страна е добре известна двойната игра на Анкара, която заявява, че фронтът „Нусра” (гръбнак на бунтовниците в Алеппо) няма да е част от зоната за сигурност в Северна Сирия, приканвайки нейните бойци да напуснат позициите си. В същото време полеви източници информират, че пратеник на Анкара (от сирийски произход) до екстремистите е отбелязал, че подобни официални изявления са резултат от „натиск на външни фактори”.
Според източник от британското разузнаване се очаква Путин да даде зелена светлина на широкомащабна офанзива срещу бунтовниците в Източен Алеппо. Не е ясно дали причината ще се търси в ангажираността на САЩ с президентските избори на 8-ми ноември или пък в разпространения клип, на който лидерът на „Нусра” Абу Мохамед ал Джолани, заедно със своите заместници, ръководи лично операцията на въоръжените бунтовници. Израелски експерти считат, че ва нози етап вероятността за промяна на мнението на Путин е слабо вероятна.
Обект на сложната двойна игра между Русия и Турция е отношението към кюрдите. Всъщност така, както Анкара се отнася към фронта „Нусра”, така и Дамаск се отнася реално съществуващия на терен полеви фактор –прокюрдските ЧНЗ. Преди дни Анкара директно обвини, че Дамаск и кюрдите се договорят за сметка на Анкара. През тази учебна година в териториите, контролирани от ЧНЗ, за пръв път, със знанието на правителството в Дамаск, започна изучаването на кюрдски език за ниските класове.
След започването на „Ефратски щит” водещ компонент в дискурса на официален Дамаск и на ЧНЗ е „турската агресия”. Нещо повече, преди ден беше превзет от ИДИЛ важната, стратегическа позиция на артилерийското училище. Последната влиза в картата на вече споменатия град ал Баб, желан от кюрдите, Анкара и Дамаск. Счита се, че разгромилите джихадистите бойци са от арабски произход, но с подкрепата на базираните в съседния град Манбидж прокюрдски части. Анализатори са на мнение че това е станало след синхрон между правителствените части и кюрдите, с мълчаливото съгласие на руския генерален щаб.
Всичко това показва, че в настоящите турско-руски отношения „совите не са това, което са”. Договорката е двете страни да не изпадат в криза, като тази след октомври месец 2015 г. Останалото е детайли, които свободно могат да бъдат интерпретирани, съгласно правилата на „византийската дипломация”. Развитието на полевата динамика показва, че договорените между двете столици принципи, не важат за техните проксита. Според Анкара, ако спечелят бунтовниците в Алеппо, печели Турция. Ако загубят, губи „Нусра” и тя ще се отърве от нея. Според Москва, ако кюрдите спечелят срещу „Ефратски щит”, печели тя. Ако загубят, губят те и тя ще хвърли вината върху тях и върху САЩ.
