На фона на вече завършилия процес за избор на нов генерален секретар на ООН, както и зачестилите извънредни срещи на СС в търсене на опит за урегулиране на хуманитарното бедствие в Алепо, ролята и функциите на една световна организация от вече близо три десетилетия избледняват и не са обект на регулярен анализ в обществения дебат. Тази организация е Движението на необвързаните държави.
За оценка на динамиката в международните отношения и сложните взаимовръзки в днешно време е важно да се разбере нейната текуща и потенциална реленвантност в новия век, защото тя представлява 55% от световното население и обединява 120 държави с различен социо-културен пейзаж. Всички те се вписват в общия профил на развиващи се страни, които в синхрон с икономическото си развитие, пристъпват към по-ясно изявена геополитическа инициативност, макар и с подчертана липса на синхрон. Ключово е да се отбележи, че днес по-актуална е идейната основа на Движението за широко обединение сред развиващите се страни, което въпреки че има своите блокови измерения, разглежда алтернативи на вече наложени механизми за икономическа и политическа интеграция в т.нар. Трети свят.
Основаната през 1961 г. в Белград организация играе ключова роля по време на студената война, като дефинира геополитически модел на еквидистанция от великите сили и бързо печели симпатии сред волатилните и изграждащи се в пост-колониалната ера държави в Африка, Югоизточна Азия, Латинска Америка и Близкия Изток. Концепцията е разработена от индийския дипломат Кришна Менон като своебразен буфер срещу възпроизвеждането на британското колониално влияние в потенциално ограничаващ обхвата на индийската външна политика фактор. Въпреки че формално не съществува като организация с вертикална структура на управление, Движението дава заявка, че няма да следва пасивна линия на поведение в международните отношения, а ще бъде независимият глас на развиващия се свят и ще отстоява ценностите, заложени в Устава на ООН като правото на самоопределение и национален суверенитет. Може би най-яркото постижение на Движението за тези 55 години е мобилизацията на световна политическа подкрепа срещу системата на апартейда.
След края на Студената война организацията губи ролята си на относителен балансьор в международните отношения и изпада в сравнително затишие, което периодично се нарушава в зависимост от това коя страна поема ротационното председателство и какъв е нейният специфчен външнополитически капацитет. Текущият формат на конференцията е бледа сянка на своето минало и смелият замисъл за широко обединение на развиващия се свят не се материализира, поне не и в този формат. Дали изначало този замисъл на равна отдалеченост не е утопичен? Тук е важно да се отбележи, че от периода на своето основаване насам болшинството от държавите-членки на Движението не са се придържали последователно към него. Нещо повече, на тяхна територия се провеждат своебразни прокси войни между СССР и САЩ, които се борят за надмощие и подкрепят различни формирования от двата края на идеологическия спектър.
До голяма степен това предопределя текущия политически пейзаж на цели континенти, какъвто е случаят в Африка например. Всички държави на континента, без новосъздадената Република Южен Судан, членуват в Движението, но по същество не са демонстрирали независим геополитически ракурс в най-силните години за организацията. От Египет, през Ангола и Мозамбик, до Сомалия и Южна Африка, тенденцията на твърда външнополитическа и икономическа обвързаност с някоя от световните суперсили пред друга, винаги е съпътствала почти всяка държава от този континет, което е общовалидно в различна степен и за болшинството от страните-членки от други региони. Може би най-яркият пример за неустойчивостта на принципа на необвързаност и непоследователното му отстояване в политическия дневен ред е рязкият заход на Египет от стратегически партньор на СССР и ядро на панарабизма по времето на Насер към съюзник на Запада под управлението на Садат.
Първопричините за липсата на широко консистентно обединение сред държавите от Третия свят се крие основно във факта, че той формално събира страни с диаметрално противоположни позиции, потребности и степени на икономическо развитие, което е възпиращ фактор пред засилената интеграция и произтичащата от нея колективна геополитическа тежест. Провелата се миналия месец конференция на Движението във Венецуела събра, с леки изключения, предимно преставители на средния управленски ешалон на страните-членки, въпреки че организацията отстъпва единствено на ООН по численост на членската маса и се предолага, че трябва да излъчи послание от името на автентично междудържавно обединение, а не експертна група. Организацията не разполага с арбитражни механизми, което би й позволило да решава териториални или икономически диспути между членовете, не разглежда възможности за засилване на търговския обмен и на практика не може да придаде достатъчно легитимност на иначе справедливите си искания за ненамеса във вътрешните дела и съхранение на суверенитета.
Това обаче не означава, че проектът за обединение на развиващия се свят е пред провал, с уточнението, че геополитическата еквидистанция изисква икономическа гъвкавост, каквато много от тези страни не могат да поддържат. Примерът на Движението на необвързаните държави просто показва, че транснационално сътрудничество на чисто идейна основа без икономическа и политическа взаимообвързаност не може да бъде ефективен контрапункт на едностранно наложеното външно влияние. Геополитическите реалности са съвсем различни от тези по времето на Студената война и стъпките в посока към реален паритет в международните отношения с всяка година придобиват по-красноречиви очертания. Трябва да се уточни, че замисълът за обединение от този тип е осъвременен и вече разглежда укрепване на легитимацията на равнопоставеността като необходим и основополагащ елемент в международните отношения. Ролята на световни сили като Китай, Русия и Индия в прокарването на този възглед е осезаема и нееднозначна, като има множество измерения, които се опират на десетте принципа от Бандунг, служещи за своебразен Устав на Движението на необвързаните Държани.
Китайската икономика е втората най-голяма в света, което носи със себе си възможност за широко глобално обединение по няколко ключови направления като финансиране за развиващите се страни, разширяване на стокообмена и укрепване на мултилатералното сътрудничество. Страната получи своебразно признание за икономическата си значимост, след като юанът беше добавен като пета световна резервна валута в кошницата на МВФ. В допълнение Китай е и страна-наблюдател в Движението, което подчертава нейното намерение да търси широка и разностранна геополитическа подкрепа за своите инициативи, паралелна на разрастващото се икономическо влияние.
Актуално явление като световното информационното протиповоставяне например е пряка проекция на движещите се тектонични плочи в системата на международните отношения, която се намира на кръстопът. От една страна тя може да продължи с нереформирана ООН, базираща се на реалностите от 1945 г. и да затвърди доскоро доминантната роля на произтичащите от „Бретън Уудс” структури в междудържавните финансови отношения.
От друга, стои изборът и необходимостта от максимално широко представителство на развиващия се свят и в частност на бедните страни, които установяват обратната връзка между неформалния отказ от суверенитет в резултат на външни влияния и реалните си икономически, военни и дори културни потребности. Последното до известна степен касае и развити държави с голямо международно влияние и стои в основата на възхода на националистическите партии в Европа. За първи път на високо ниво необходимостта от по-широко представителство, включително в СС, изрази Кофи Анан през 2003 г. като генерален секретар на ООН и едва след началото на световната финансова криза темата отново излезе на дневен ред. Двата алтернативни възгледа представят сечение, което се вписва във външнополитическия ракурс и на малки страни, част от Европейския Съюз. Такъв е случаят с Унгария и Чехия например, които предприеха политика на „отваряне към Изтока”.
Преди да се дискутира защо мултилатерализмът се превръща във все по-актуала тема на анализ е редно да се отбележат причините на отслабването на други наложени рамки за международно сътрудичество. Темата е широка и деликатна, защото възприятието й зависи от специфичните политически възгледи на всеки човек. Африканските страни например не искат да бъдат разглеждани от позицията на пасивни суровинни източници без да получават реципрочни инвестиции в инфраструктура и собствен производствен капацитет, което обяснява и близостта на много от тях с Китай. Някои от страните от периферията на Европейския съюз пък не споделят консервативните фискални възгледи на Берлин, както и политиката на отворени врати, и открито призовават за специфичен модел на развитие в съюза пред генерализиране на нуждите на всяка страна-членка.Военната намеса на НАТО в Либия, Ирак и Афганистан, без санкция от СС на ООН, загатна за възможни интервенционистични намерения, които по същество може да се разглеждат като едностранно решение, а не демонстрация на искрена международна ангажираност за развиващия се свят. Тези и други сходни фактори допринесоха за плавната поява на нови световни геополитически центрове.
Модерният пейзаж на международните отношения е неизмеримо сложен и 25 години след разпада на СССР отново придобива своите ясни географски измерения. Световният Изток като контрапункт на световния Запад. Интересно е да се отбележи, че идеологическата компонента вече не е най-яркият елемент на това противопоставяне. Битката за влияние се води чрез грандиозни транснационални проекти, прокси конфликти, обособяване на алтернативни механизми за сътрудничество и споразумения за свободна търговия. Именно това е предизвикателството на днешния глобален ред- решаването на проблеми в предварително зададени рамки за всички, въпреки разминаващите се интереси, ценности и възможности. Тук е мястото да се отбележи, че ще мине значително време, за да може новите институции и обединения за мултилатерално сътрудничество като Азиатската банка за инфраструктурни инвестиции и БРИКС да станат естествен избор за нуждите на развиващия се свят. Централната им мисия като част от световната „регионализация” е да наложат подсилени широки рамки за сътрудничество и да бъде възприет подход на маскимално равноправно представителство. Въпросът е дали набиращите скорост регионални структури, основно тези в Евразия, ще зададат тон за промяна в международните отношения или просто ще очертаят по-ясно параметрите на блоковото разделение. Показателен е случаят с Пакистан например, който ежегодно получава финансова помощ за военни цели от САЩ, но не се поколеба да приеме предложението на Китай за цялостно обновление на инфраструктурата си и изграждането на множество индустриални обекти, просто защото Вашинтгтон няма практиката да инвестира в активно в страни, върху които не упражнява значително геополитическо влияние.
Въпреки груповите си различия, основата на световния Изток се базира в Индия, Китай и Русия. Москва не успя да прокара замисъла за единна икономическа зона от Владивосток до Лисабон, но бързо се преориентира. Китай пък има значителни различия с Индия, заради близостта на Пекин с Пакистан по линия на силните връзки между двете държави, но до момента не се забелязва осезаемо напрежение и ядрото на мултилатерализма остава хомогенно. На Индия и Пакистан предстои да се присъединят към Шанхайската организация за сътрудничество, което би улеснило диалога по кашмирския въпрос и би придало тласък към проекта на Пекин за трансконтинентална наземна и водна свързаност, известен като „Един Пояс, Един Път”. Целта да бъде улеснен обменът на стоки и услуги между Евразия, Югоизточна Азия, Източна Африка и Близкия Изток представлява директно хвърляне на ръкавицата към Вашингтон за Трансатлантическото и Трансокеанското партньорства.
Със засилването на милитаризацията в Южнокитайско море, прокарването на конкуриращите се за влияние инициативи ще навлезе в нов ускорен етап. Най-яркият пример на директна демонстрация на световните различия обаче се наблюдава не в Китай, а в Сирия. Краят на конфликта и произтичащите от него въпроси са от огромна геополитическа важност, защото ще стане ясно чий модел за справяне с екстремизма, като съвременен бич на десетилетието, ще надделее и дали изобщо е възможно да има твърда единна позиция между Запад и Изток. Същевременно затишието и историята на Движението на необвързаните страни демонстрират, че равната отдалеченост е утопична цел за развиващия се свят, който с оглед на нестабилната среда на множество регионални конфликти и вътрешни проблеми, отново ще трябва да избира между два големи геополитически блока.
