Седемдесет и първата генерална асамблея на ООН е последната за настоящия генерален секретар Бан Ки-Мун, чийто мандат изтича през декември. Преди всичко асамблеята, като един от ръководните органи на организацията, представлява своеобразен барометър, както за общите точки, до които могат да достигат държавите членки , така и за красноречивите параметри на блоковото разделение в международните отношения.
Всяка страна представя своя дневен ред, а съдържанието и изложението му, в зависимост от международния капацитет на съответната държава, резонират далеч отвъд пределите й.
Малко са държавите, които могат да се впишат в профила на епицентър на промяната в световната динамика, на ядро, което въпреки сравнително малките си географски размери консолидира и упражнява влияние, пропорционално на световните суперсили, особено по въпроси, свързани с Близкия Изток. Такава държава е Катар.
Изказването на катарския емир шейх Тамим бин Хамад ал-Тани от трибуната на ООН имаше за цел да покаже, че страната му ще затвърди ролята си на катализатор за регионална промяна и ще продължи да следва курс на съюзник на Запада, но със собствен дневен ред и външнополитически инструментариум.
То беше фокусирано в две основни направления: остра критика по адрес на американската политика в Сирия, която Доха разглежда като недостатъчно ефективна и решителна, и изграждането на незаконни израелски селища на палестински територии, в разрез с позицията на Международния съд и СС на ООН, въпреки че Доха не признава юрисдикцията на първия.
В допълнение емирът изрази силното възражение на Катар срещу администририрането на сирийските голански възвишения от Тел Авив. Прямото изказване на Тамим ал Тани от трибуната демонстирира че Катар силно държи да се еманципира от образа си на регионален сателит, наложен по време на втората война в Залива, и ще продължи да провежда външна политика, която не е непременно в синхрон с приоритетите на останалите пет страни членки от Съвета за сътрудничество в Персийския залив (ССПЗ).
Външнополитическата доктрина на страната е относително млада, както и модерната катарска държавност. През 1995 г. чрез безкръвен преврат властта се поема от предшественика на Тамим, Хамад ал Тани, който държи да се разбере, че Катар, за разлика от Кувейт и ОАЕ, ще следва принципа на самодостатъчност в международните отношения, въпреки малките географски размери на страната му. Две десетилетия по-късно Катар упражнява огромно регионално влияние чрез управляваната от нея Al Jazeera, най-гледаната телевизия в арабския свят, и подкрепата си за различни сунитски паравоенни групировки, чиято роля беше ключова за успеха на Арабската пролет в Северна Африка.
Страната разполага с едни от най-големите петролни и газови залежи в света, но присъствието й в международен план не се базира единствено на статута й на значим суровинен износител и транснационален инвеститор. За отностително кратък период от време Доха успя да придобие събирателен образ на дипломатически хъб, както за решаването на регионални кризи, така и за очертаването на световни приоритети. През 2012 г. Катар беше домакин на срещата на ООН, посветена на климата, на която се достигна до решение за удължаване на протокола от Киото и структуриране на пътна карта за разширяване на обхвата на споразумението, която доведе до днешното Парижко споразумение.
Усилията на Доха за постигане на примирие между враждуващите палестински групи „Хамас” и „Фатах” също не останаха незабелязани от международната общност. През същата година се инициира сключването на споразумение между тях, чрез което петролната монархия направи опит да поеме водеща роля на посредник в сложния палестински въпрос. Катар е един от най-големите финансови донори на Палестинската автономия, но страната държи да демонстрира, че ангажиментите й не се ограничават само до финансова помощ.
Споразумението за съставяне на общо правителство на консенсуса в палестинските територии не се материалиазира, но подчерта твърдите намерения на Катар да упражнява решаващо влияние върху регионалния политически пейзаж, което да обхваща повече държави с различен социо-културен и конфесионален профил. Именно чрез усилията на Доха например бе сложен край на продължилата осемнадесет месеца полтическа криза в Ливан през 2008 г., чиято кулминация бе военният захват на „Хизбулла” върху Западен Бейрут.
Отвъд опитите на Катар да представи себе си като инструмент за диалог и катализатор на регионална промяна, изкристализират продължаващите вече години противоречия по няколко направления, които страната има с партньорите си от ССПЗ. Те се основават преди всичко на финансовата и политическа подкрепа, които Катар оказва на Мюсюлманско Братство и движението на талибаните, като и двете организации имат представителства в Доха. Регионалният съюз беше на крачка от разпад, когато през 2014 г. Саудитска Арабия, ОАЕ и Бахрейн отзоваха посланиците си и дори заплашиха със затваряне на граници за Катар в знак на протест срещу действията на страната и финансирането на екстремистки групи в Сирия.
Като един от най-активните противници на Башар ал-Асад, Доха финансира цял спектър от антиправителствени терористични групи, сред които „Джабхат ал-Нусра”, наскоро еманципирала се от „Ал Кайда” организация със силни позиции в Северозападна Сирия, и „Ахрар ал-Шам”, една от военно значимите сателитни на Даеш организации. Политическата криза в ССПЗ завърши с негласно споразумение за засилена координация на действията между Катар и Саудитска Арабия в Сирия и изгонването от Доха на седем висши членове на Мюсюлманско братсво, живеещи под политическа закрила.
Започналата през 2015 г. гражданска война в Йемен пък даде възможност на двете страни да материализират и разширят обхвата на споразумението като обединят усилията си срещу движението на Хутите. Интересно е да се отбележи, че въпреки сходния икономически и конфенсионален профил (конституционно легитимирано уахабитско течение) на двете страни, влиянието на Доха е по-многопластвово и се базира на разностранна подкрепа за Либия, Сомалия, Мали, Судан, както и за наскоро провъзгласилата се за ислямска република Гамбия, което не се харесва на Рияд. Друго направление, придаващо на Катар особени черти във външнополитически план и създаващо напрежение със Саудитска Арабия, е по линия на сравнително близките връзки с Иран. Двете държави експлоатират съвместно „Южен Парс,” най-голямото газово находище в света, и въпреки съществените им различия по регионални въпроси, Катар подписа споразумение за военно сътрудничество с Иран, което е безпрецедентна стъпка за страна от ССПЗ.
Отношенията между Катар и САЩ не бива да се разглеждат еднозначно, тъй като не подлежат на тясно рамкиране. Америка опитва да намери формулата за стратегическо дистанциране от Доха поради близостта на последната с екстремистки фракции, но едновременно с това цели да запази Катар в сферата си на влияние, тъй като на нейна територия се намира стратегическата военна база „Ал-Удейд”, използвана при въздушните кампании на коалиционните сили. Доха изигра ключова роля преди две години чрез посредничеството си при освобождаването на отвлечения от талибанската мрежа „Хакани” американски войник Боу Бергдал, срещу когото афганистанската терористична група получи петима затворници от Гуантанамо. Именно Катар водеше преговорите и с „Джабхат ал-Нусра” за освождаването на американския писател Питър Къртис през същата година.
Същевременно обаче ролята на тези две организации за дестабилизацията на региона е осезаема и за да придобие повече легитимност при преговорите по споразумение за конфликта в Сирия, може да се очаква САЩ публично да се разграничат от похватите на Доха. Параметрите на това потенциално разграничение придобиха своите очертания при постигането на последното споразумение между Русия и САЩ за временно спиране на военните действия в Сирия. Договорената след продължителни преговори в Женева сделка, която е пред провал след случая с унищожения хуманитарен конвой на ООН, красноречиво говори за изключването на „Ал-Нусра” като обект на бъдещи споразумения, в това число политически след края на конфликта, а именно тази група има значителен боеви капацитет, на който Катар основно разчита срещу силите на Башар ал-Асад.
В речта си Тамим ал-Тани намекна за необходимостта от разширяване на преговорния формат по урегулирането на сирийския конфликт с оглед на текущата неспособност на Русия и САЩ да достигнат до трайно споразумение. Сходна позиция настоятелно изрази единствено Ангола като непостоянна членка на СС на вчерашната извънредна среща на Съвета. Такъв формат би могъл да бъде реформирана Международна група за подкрепа на Сирия, която включва двадесет преговарящи държави и понастоящем се председателства съвместно от Русия и САЩ. Друг възможен, но по-малко вероятен похват е ангажирането на няколко страни от СС в подобна на P5+1 група.
Подкрепата на Катар за различни организации, изповядващи политически ислям в Сирия има и своето символично значение в историята. След преврата на секуларната лява партия Баас преди повече от половин век, Мюсюлманско братство бързо печели симпатии сред консервативната част на сунитското мнозинство в страната, което не одобрява управленските похвати на новата власт и политическата хегемония на алевитската фамилия ал-Асад, започнала през 70-те години.
Ако тогава Мюсюлманско братство са притежавали своебразен монопол над консервативната прослойка от сирийското общество, макар и формално нелегитимен, то днес изборът поне във външнополитически контекст е далеч по-голям. Непоносимостта на петролните монархии към баасистката идеология е всеизвестна, но не е консистентна поради разграничаването на Рияд от Мюсюлманско братство. Интересно е да се отбележи, че Арабската пролет и войната в Ирак засегнаха най-вече държави, в които Баас или производни на нея структури държаха здраво властта. Катар има твърдото желание да наложи трайно тенденцията на доминация на политическия ислям над формално секуларизирани държави в Близкия Изток, въпреки че и двете течения споделят идентичен авторитарен профил.
Посланието на малката петролна монархия пред международната беше красноречиво: Катар е и ще продължи да бъде фактор в региона със свой дневен ред, който умело лавира между нехомогенния Запад и консервативните течения на Широкия Среден Изток.