„Халифатът“ на Абу Бакър ал Багдади е в сериозно отстъпление. Той загуби значителна част от контролираните от него територии в Сирия и Ирак. Ако погледнем обаче картата на двете арабски държави, ще видим че терористите отстъпват към пустинните райони, от където трудно ще бъдат победени. Изследване на Вашингтонския институт лансира тезата, че дори и да загуби Ракка и Мосул, ИДИЛ ще продължи да съществува. Терористичният квазидържавен субект се превърна в сериозен регионален фактор, срещу когото, официално, всички воюват. В същото време, задкулисно някои от останалите полеви фактори се съобразяват или дори координират действията си с джихадистите.
Един от тези фактори са кюрдите, в тяхното кланово, езиково, политическо, национално и военно-оперативно разнообразие. Единната етническа принадлежност далеч не превръща тази огромна маса в хомогенна структура. Особено виден е, набралият скорост, кюрдски федерален проект в Сирия, обявил официално своя старт през март 2016 г. Той се опитва да засили позиции си като антипод на терористичния „халифат“ на ИДИЛ като военностратегически и политически фактор. Това става особено в погледа на Вашингтон, възприемайки кюрдските бойци от „Частите за народна защита” (ЧНЗ) като най-значимата и боеспособна сухопътна армия, можеща да нанесе военно поражение на джихадистите от ИДИЛ.
Вниманието на САЩ към кюрдите датира далеч преди появата на ИДИЛ. Може би първият белег в това отношение е включването на параграфа в доклада, написан от комисията Кинг-Крейн (богослова Хенри Кинг и бизнесмена Чарлз Крейн), изпратена от президента Уидроу Уилсън през 1919 г. в Близкия Изток. Нейната цел е да оформи американската оценка за пост-османското наследство на победената през Първата световна вой на Турция. В същото време това е първата заявка от страна на САЩ като велика сила да конкурира традиционните европейски сили в региона – Великобритания и Франция.
Тогава се лансира теза, която препоръчва, паралелно със създаването на независими държавите Израел и Армения, формирането на автономен регион Кюрдистан. Според авторите на препоръките Кюрдистан може и да бъде към държавното образование Месопотамия (Ирак), но подмандатен на САЩ. В доклада се маркират и естествените географски граници на териториите, населявани от кюрдите. В документа се казва: „За предпочитане е да се ограничи естествената географска територия, която е заключена между Армения на север, Месопотамия на юг, поречието на Тигър и Ефрат на запад и персийската граница на изток.” Авторите на текста препоръчват да бъде създадено държавно формирование, наброяващо около 1,5 млн. души, предимно кюрди, на базата на доброволна размяна на население с турците и с арменците. Комисията Кинг-Крейн си дава ясна сметка, че посещава Близкия Изток към края на процеса на активна дехристиянизация на Турция (1894 – 1923), бележеща своята кулминация в геноцида над арменците през 1916 г.
В тази връзка турската историография поставя акцент върху факта, че кюрдските бойци в състава на турската армия носят отговорността за клането над арменците, а не техните командири – турските офицери. Някои турски историци обясняват арменския геноцид с борба между кюрдите и арменците за една и съща територия, опитвайки се да оневинят турската страна. Скромният текст за Кюрдистан в доклада на комисията Кинг-Крейн все пак силно контрастира спрямо подробните препоръки към американския президент да бъде създадена „държава Константинопол, контролираща проливите” под международен мандат.
Понастоящем кюрдската армия в Сирия, Части за народна защита (ЧНЗ) е включена в програмата на Пентагона за борба срещу ИДИЛ. САЩ отказва да признае кюрдската федерация, въпреки нееднократната покана в това отношение. Въпреки призива на настоящия американски вице-президент Джо Байдън към бойците на ЧНЗ да се завърнат на източния бряг на река Ефрат, до това не стига. Нещо повече, участващите в операцията „Ефратски щит” турски въоръжени сили, насочени към превзетия от кюрдите град Манбидж, са били посрещнати от американски снаряди, изстреляни от кюрдите.
Това е ясно послание към Анкара, че Вашингтон не одобрява подобен сблъсък. Запознати припомнят, че именно Джо Байдън, в качеството си на сенатор, депозира проекто-закон, който цели обявяването на иракски Кюрдистан за независима държава.
Договорът от Север от 1920 г. потвърждава правото на кюрдите за собствена автономия, но този път изцяло върху югоизточната част на съвременна Турция и малка част от настоящия иракски Кюрдистан. След военните успехи на Кемал Ататюрк договорът от Лозана 1923 г. ревизира отново границите и окончателно погребва кюрдските аспирации.
Бившият президент на Сирия Хафез Асад дава свобода на действие на ПКК в Сирия, базирайки се на изводите на американската комисия „Кинг-Крейн”. Той задължава борещите се срещу турската държава кюрди-марксисти да се откажат от всякакви териториални претенции към Сирия. През 1962 г. официалното преброяване сочи 162 000 кюрди в страната. Вследствие на репресии, социална маргинализация в Турция и постоянна миграция, през 2011 г. те са вече около два милиона. Възприемани като ал ажаниб, чужденци и като заплаха за националната сигурност, те остават без документи, а респективно без право на държавни университети, държавна работа, безплатно здравеопазване и други социални придобивки. През 2004 г. кюрдите вдигат бунт, тъй като около 400 000 души нямат лични документи, отказани им от властите. През годините се формират три компактни кюрдски района в Сирия – Афрейн, Кобане и Джазира. Последният е най-големият като там се намира и административният център на цялата кюрдска област Рожава Камишли.
Понастоящем кюрдите в Сирия твърдят, че всъщност коридорът по турско-сирийската граница е насилствено декюрдизиран от баасистките власти. Правителството в Дамаск твърди обратното – че тази земя никога не е била тяхна. Арабските и туркменските милиции от Сирийската свободна армия (ССА), подкрепяна от Турция, дават подобен аргумент с това, че когато ЧНЗ налагат своята власт над град Манбидж, в северната част на провинция Алеппо, изтласквайки ИДИЛ, са изгорили всички документи в местния съд. По този начин те искали да се заличат следите на собствениците на недвижими имоти в и около града. Всъщност географската близост, както и политиката на Хафез Асад за използването на ПКК за своята външна политика му изиграва лоша шега. Той окончателно свързва собствената си кюрдска общност с тази в Турция, а не с тази в Ирак.
Факт е, че сирийските и турските кюрди са от една езикова група – корманджи (15-20 млн.), а иракските кюрди – сорани (6-7 млн.) от друга. Първите пишат с латински букви, а вторите с персийския вариант на арабицата. По време на Студената война двете национални общности имат различни идеологически позиции. ПКК са марксисти и са близки с Москва, докато партията на Месауд Барзани поддържа активни връзки със САЩ. Сега, когато съществува партиен плурализъм сред кюрдите, политическите предпочитания се решават по-скоро на кланов, отколкото на индивидуален принцип.
Италианският изследовател Андрея Лиюти поставя акцент върху различния икономически стандарт и респективно социални реалности между кюрдите в Ирак и Сирия, обяснявайки политическите различия между двете общности. В първата държава етническата общност разполага с достатъчно нефт, който изнася и успява да постигне относително добро икономическо развитие. В иракски Кюрдистан има напълно пазарна икономика (някои го сравняват с Обединените арабски емирства) и съответно развита социална и политическа инфраструктура. Лиюти го нарича „капиталистическа федерация”.
В Сирия кюрдите живеят в периферни, бедни на ресурси райони. Те изграждат социална реалност, която италианският експерт нарича „освобожденски комунализъм”. Политическият живот се изразява чрез създаването на множественост от кланове-комуни, които са реалните съставни части на федерацията. В тях Съветът на демократична Сирия, политическото крило на Сирийската демократична армия, доминирана от кюрдите, привлича и кланове от арабски и асирийско-християнски произход. Идеята е да се поддържа изцяло плуралистичния характер на протодържавното образование, но също така и съответстващо на социалното равнище на останалите некюрдски общности в региона – араби и християни.
Позицията на Руската федерация претърпява еволюция спрямо кюрдския проект в Сирия. Първоначално Москва счита, че в страната може да бъде създадена автономна кюрдска структура на регионален принцип, по модела на различните субекти на Руската федерация. Поради тази причина офис на партия Демократичен съюз (ПДС), оглавявана от Салех Муслим е разкрит през февруари 2016 г. С течение на времето Москва разбира, че ситуацията по отношение на малцинствата в тази арабска страна е коренно различна от тази в Русия. Силата на централната власт не е толкова голяма, че тя да може да им делегира управлението на регионален принцип. Нещо повече, никъде в страната малцинствата нямат тотален количествен превес за сметка на останалите етнически или конфесионални групи.
Ако бъде наложен все пак този принцип в Сирия, ще се получи перманентно етническо прочистване (както практически се получава). Вместо на териториален принцип, тезата на властите в Дамаск е да бъдат гарантирани правата на малцинствата чрез ангажирането им в различни нива в институциите. Освен това, военната близост на ЧНЗ до САЩ тласка Москва да изпитва ревност и да гледа на тях като на нещо чуждо. В конфликта между ЧНЗ и сирийската армия в Хасаке Москва ясно взе страната на централното правителство.
Позицията на Турция спрямо автономния проект на сирийските кюрди също търпи еволюция. Принципно, Анкара гледа на тези територии като възможност да експулсира възможно най-много свои граждани от кюрдски произход, особено тези свързани с ПКК. В същото време тя категорично отхвърля възможността сирийски Кюрдистан да се превърне в тил на ПКК. Идеалният вариант за Турция е създаването на голямо автономно образование в Сирия и Ирак, управлявано от президента на иракски Кюрдистан Месауд Барзани. Последният има турски дипломатически паспорт от повече от 20 години. Обструкцията на лидерите на сирийските кюрди на подобна възможност, не премахва първоначалната поддръжка на Анкара за подобно формирование.
На 31 октомври 2014 г. френският президент Франсоа Оланд приема Ердоган в Елизейския дворец. Към тях се присъединява и Салех Муслем, без това да бъде обявено в медиите. Тримата се ангажират да създадат сирийски Кюрдистан като за негов президент е определен самият Салех Муслим. На 8 февруари 2015 г., след приключването на ключовата битка за Кобане (септември 2014 – януари 2015 г.) по настояване на САЩ, Оланд приема публично съпредседателката на ПДС Асия Абдула. Тя заявява публично, че не приема Салех Муслем за президент на кюрдската автономия в Сирия.
Това ядосва Ердоган, тъй като Асия Абдула оглавява про-ПКК крилото в ПДС. Окончателното определяне на ПДС като терористична организация и сирийско крило на ПКК, както и необратимото отхвърляне на проекта сирийски Кюрдистан Анкара прави, когато на парламентарните избори през юни 2015 г. прокюрдската турска Демократична партия на народите, оглавена от Салахедин Демирташ прави исторически пробив. За пръв път тя влиза в турския парламент като самостоятелен политически субект. Това се възприема като заплаха за националната сигурност на Турция, а всякакво формирование в Сирия от местните кюрди ще се превърне в тил на ПКК.
След осуетяването на възможността на президента на иракски Кюрдистан Месауд Барзани да оглави сирийско-иракски Кюрдистан той възприема негативно отношение към развиващата се структура в съседна Сирия. От време на време властите в Ербил затварят КПП-тата между двете страни, под претекст че от съседната страна преминават терористи от ПКК. Нещо повече, полеви източници съобщават че при историческата битка при Кобане от двете страни на фронтовата линия са били кюрди. Запознати твърдят, че правителството на иракски Кюрдистан е изпратило свои бойци в подкрепление на джихадистите от ИДИЛ. В същото време след появата на ИДИЛ иракските кюрди увеличават контролираните от тях територии с около 40%. Местни източници твърдят, че това не е станало без помощта на джихадистите от ИДИЛ, които в замяна изнасят част от откраднатия нефт през територията на северен Ирак. Месуад Барзани е категорично против това Салех Муслем да стане президент на сирийски Кюрдистан.
Следвайки своите стратегически интереси, Израел поддържа създаването на проекта сирийски Кюрдистан. Той предпочита автономната структура да обхваща едновременно Сирия и Ирак. Това се вписва в стратегията за формирането на буферни зони около неговите граници. В близкото минало това са Синайският полуостров в Египет и зоната в южен Ливан. С развитието на ракетните технологии с голям обсег, Тел Авив стимулира появата на буферни държави в тила на трите основни арабски държави в региона – Египет, Сирия и Ирак. Така се появи държавата Южен Судан в тила на Египет. Същата функция ще играе в израелските планове появата на сирийско-иракски Кюрдистан по отношение на правителствата в Дамаск и Багдад. В същото време Израел предпочита лидерът на бъдещото формирование да е Месауд Барзани, с чийто род еврейската държава поддържа отдавна контакти.
Франция също подкрепя проекта Кюрдистан, било то в Сирия, било то в Ирак или и в двете държави едновременно. Това става в тясна координация с политиката на Турция в региона. През 2011 г. бившите външни министри на Франция и Турция – Ален Жупе и Ахмед Давудоглу подписват подобен договор, който обаче никога не е бил ратифициран. Нещо повече, Париж и Анкара, заедно с Риад, разработват детайлен план за създаването на зона за сигурност в Северна Сирия по подобие на тази в Ирак през 1992-1993 г. За целта двете дипломатически ведомства полагат невероятно големи усилия, за да убедят Белия дом да съдейства в тази посока.
Иран е категорично против създаването на сирийски Кюрдистан. Основната причина е фактът, че самата ислямска република има над 4,5 млн. кюрди. Според Техеран появата на подобно формирование ще стимулира сепаратизма сред тях. В същото време това не пречи да поддържа добри отношения с Месауд Барзани и да изпраща оръжия, когато иракските кюрди се намират в критичен момент в битката с ИДИЛ. Не е ясно обаче дали задкулисно Иран не се опитва да балансира борбата между двата регионални фактора – иракските кюрди и ИДИЛ, с цел тяхното взаимно омаломощаване.
Близкоизточни източници съобщават, че на територията на Иран има тренировъчни лагери, в които се подготвят бойци, които не е ясно в редовете на коя местна милиция воюват. Често те просто сменят бойната си униформа и преминават на вражеска страна. За подобен случай се говори при превземането на частите на ССА и турските специални части на пограничния сирийски град Джараблус. Градът бе превзет само за два часа и половина. Полеви източници отбелязват, че джихадистите от ИДИЛ просто са захвърлили униформите и са облекли тези на ССА.
Проектът сирийски Кюрдистан е още в своя зародиш. Независимо от неговия потенциал, историческите обстоятелства, специфичната географска, социална, демографска, етно-конфесионална и политическа среда, преплитането на интересите на множество световни и регионални субекти са форсмажорни фактори, който забавят неговото развитие. Силите, които му противодействат, са достатъчно значими, поне на този етап, за да възпрепятстват неговата ускорена реализация.
