Срещата между турския президент Реджеп Тайип Ердоган и руския му колега Владимир Путин, както и поетият от тях ангажимент за по-голямо сътрудничество между двете държави е само поредният пример за влошаване на отношенията на Анкара с Вашингтон след опита за преврата миналия месец.
САЩ и Турция се оказаха лице в лице с трудности и в миналото – както това се случи след турското нашествие в Кипър през 1974 г. и след американската интервенция в Ирак през 2003 г., но лидерите им винаги са намирали начин да продължат добрите си отношения. Този път обаче нещата ще са различни.
От момента, в който Турция стана член на НАТО през 1952 г., САЩ и Турция взаимно съдействаха за сигурността и интересите на всяка от тях, а отношенията им бяха поставени на здрави основи и се опираха на общи ценности, тъй като Турция започна да става по-демократична. Американските сили и тактическото ядрено оръжие във военновъздушната база в Инджирлик са отражение на американския ангажимент относно сигурността на Турция и подкрепата на Анкара към един световен ред, начело на който стои Вашингтон.
В последно време обаче двете страни изглежда нямат много общи интереси. Те имат различия заради Сирия и неотложността от отстраняване на сирийския президент Башар Асад, заради подкрепата за кюрдите в Сирия, които за разлика от турците се оказаха надеждни съюзници във войната срещу “Ислямска държава”, заради териториалния суверенитет на Ирак и продължаващите санкции срещу Иран.
Въпреки че американските високопоставени представители в частни разговори признават “променливото” поведение на Ердоган, в действителност те са му позволили да упражнява голямо влияние върху американската политика. САЩ дори се страхуват, че ако засилят публично натиска си върху Анкара, това ще доведе до по-малко сътрудничество от страна на Ердоган, особено по въпроса за Сирия.
Нито един друг въпрос не отразява по-добре разминаването в позициите, колкото драмата за военновъздушната база в Инджирлик. Базата, която се намира на 200 мили от Ракка в Ирак и на два пъти по-голямо разстояние от Мосул, е важна за алианса срещу “Ислямска държава”. Въпреки това турците накараха американците да преговарят в продължение на цяла година, за да им се разреши да предприемат от там удари срещу бъдещия халифат.
Дори когато Анкара се присъедини към алианса срещу “Ислямска държава”, неин приоритет продължаваше да бъде войната срещу ПКК (Кюрдската работническа партия) и кюрдския национализъм. Турция се фокусира повече върху борбата срещу “Ислямска държава” през последните шест месеца, но едва след терористичните удари в Анкара, Истанбул и други турски градове.
Неуспешният преврат предизвика безпрецедентен гняв в Турция по отношение на Вашингтон, който подсилва двустранната криза. Няколко часа след началото на опита за пуча Белият дом огласи изявление, в което обявява подкрепата на президента Обама за “демократично избраното правителство на Турция”. На следващия ден Обама повтори подкрепата на САЩ за “демократично избраното, цивилно правителство на Турция”.
Това би трябвало да е повече от достатъчно за турските лидери, за да ограничат циркулиращите в турските вестници и социални медии теории на конспирацията, обвиняващи САЩ за съучастничество в преврата. Вместо да защити отношенията на Турция със Съединените щати обаче, Ердоган обвини ген. Джоузеф Воутъл от армията на САЩ, че подкрепя пучистите. Проправителствените вестници писаха, че американски генерали помагат на метежници да напускат нелегално Турция.
Отговорът на САЩ бе плах, нямаше и дума на публичен протест. Би имало смисъл САЩ да игнорират поведението на турците, ако Турция бе незаменим съюзник по отношение на американските усилия в Близкия изток и Централна Азия. Тя обаче не е.
Базата в Инджирлик е важна. Бомбардирането на “Ислямска държава” е американски приоритет, както и доставянето на оръжие за бунтовниците в Сирия. Но и двете мисии биха могли да бъдат изпълнявани от другаде.
Неоснователните обвинения към САЩ показват, че Ердоган би могъл да отмени американския достъп до базата само и само, за да покаже, че може да го направи. Би било мъдро САЩ да разработят план за предислоциране на силите извън Турция, договаряйки възможност за използване на въздушни коридори в Кипър, Йордания и кюрдския район в Ирак, например.
Всичко това трябва да отвори очите на американските политици, като им покаже, че Турция и САЩ не споделят вече общи интереси. Вместо да игнорират турските крайности, надявайки се, че Ердоган ще се съвземе, време е те да потърсят някои по-надеждни съюзници. /БТА/
Автори: Стивън Кук и Майкъл Коплоу
