В небето на Сирия действат ВВС на двайсетина държави. Координацията между тях е достатъчно трудна. От една страна, става въпрос за самолетите на двете коалиции, оглавявани от САЩ и Русия, а от друга, между тези на партньорите в самите коалиции. Още по-трудно става, когато въздушните атаки трябва да се съгласуват със сухопътни части. Държавата, която командва и нанася основните въздушни удари разполага с твърде малко сухопътни части на терен.
Така например на пресконференция говорителят на анти-ИДИЛ коалицията полковник Стив Уорън информира, че на настоящия момент в региона има 3 600 американски войника и 2 700 военнослужещи от 18 държави на коалицията.
Картината се утежнява, тъй като става въпрос за координация между въоръжени сили на различни държави. Още по-непредвидимо е, когато съгласуването е с милиции, които не само нямат такъв опит, но често и имат собствени тактически планове. Последните често са израз на собствени политически амбиции, които влизат в разрез с крайните цели на лидера на коалицията, чиито ВВС нанасят решаващите над врага удари. Разминаването в политическите планове и респективно проектирането им на терен, често формира т.нар. „приятелски огън”. Това е инструментът „тояга”, паралелно с този на „моркова” в сложните взаимоотношения вътре в самите коалиции.
Ако проследим „приятелския огън” на руските ВВС срещу частите, командвани от ирански офицери, ще видим цикличност от 20-30 дни. Възможно е някои от тях наистина да са плод на слаба координация, но други очевидно имат политически послания. Така например в края на ноември руски самолети нанасят удари върху КПП, близо до Дамаск, което се командва от ирански военнослужещи. Ръководителят на иранския екип отказва среща с руската страна, когато тя иска за изясняване на случая.
Седмица по-късно, същият офицер е убит от атака на израелски самолети заедно с оперативния офицер на Хизбула Самир Кантар, който е натоварен със задачата да създаде „мрежа на съпротивата” на Голанските възвишения. Москва и Тел Авив съгласуваха червените линии на зоната около сирийско-израелската граница, забранени за военни части на Иран и Хизбула. Видно е, че спазването на споразумението от страна на Москва е реализирано чрез „приятелски огън” спрямо неговите партньори в коалицията, които не приемат договорките между Русия и Израел.
Сходен случаи виждаме и спрямо разширяващите своите територии кюрдски милиции Части за народна защита (ЧНЗ). Те успяха да превземат стратегическото селище Тел Рифаат в Северна Сирия, достигайки до град Мара и са в непосредствена близост до стратегическия град Азаз, обявен от Турция за „червена линия”. Анкара започна техния обстрел не само с артилерия, но и с ракети „земя-земя”.
Редица специалисти започнаха да говорят за нова руско-турска война заради разширяването на кюрдските територии. Заедно с това на 22.02.2016 г . полеви източници информират за „приятелски огън” на руските ВВС върху позиции на Сирийската демократична армия (СДА), чийто основен компонент са именно ЧНЗ. Става въпрос за обстрел на позиции, които наскоро са били превзети от тях в северните части на провинция Халеб за сметка на протурските бунтовници.
На 24.02.2016 г. „приятелски огън” срещу кюрдите откриват и американски самолети, но вече в американската зона (източно от река Ефрат), а именно в провинция Ракка. Последната е бастионът на терористите в Сирия. САЩ въоръжават ЧНЗ, но също така и определят оперативните планове за действие срещу ИДИЛ в Ракка и околностите. Видно е, че каквато и да е самоинициатива на окрилените от последните си успехи кюрдски милиции срещу генералния план за превземането на Ракка, няма да бъде приета без реакция.
Не е ясно обаче дали атаката на 22.02.2016 г. на руските ВВС срещу военен конвой на сирийската армия, целящ изтласкване на ИДИЛ от превзетото стратегическо село Кханасир е „приятелски огън” или наистина слаба координация. С окупирането на въпросното селище от терористите правителствените войски в Халеб останаха откъснати от своя тил. Едва ли ще разберем дали въпросната атака има нещо общо с приемането на прекратяването на огъня от страна на Дамаск, който очевидно не е ентусиазиран от преустановяването на бойните действия срещу отстъпващите бунтовници.
Сигурно е обаче едно, че въздушният удар на руските ВВС показва на сирийската армия, че не е в състояние да предприеме успешни самостоятелни действия дори срещу ИДИЛ, а правителството в Дамаск трябва да разчете реалните си възможности за политическо влияние. Ако става въпрос за „приятелски огън”, а не за слаба координация е възможно това да е послание и към Техеран, след като се разбра, че именно той поощрява Дамаск в твърдата си и неотстъпчива позиция спрямо формулираното от Москва примирие. Последната иска политическия и военния процес да вървят заедно, за разлика от Дамаск и Техеран, които акцентират върху военните действия.
Начертаното в Мюнхен прекратяване на огъня очерта дуалистичното американо-руско управление на сирийската криза. Очевидно е, че ако то бъде спазено дори и частично, ще започне нова фаза в сирийската война, а именно същинската битка срещу ИДИЛ. Полковник Стив Уорън говори за масово напускане на лидери на ИДИЛ от Сирия и Ирак към Либия. Всички останали полеви фактори трябва да се съобразят с подобно ръководство. В противен случай, вероятно отново ще има „приятелски огън”.
